Мара Белчева. I все ж люблю

Мара Белчева


… І все ж люблю узгір’я галасливе!
Веселе чи в сльозах на самоті, –
коли кошлатить кучері примхливо
й дощу краплини сипле золоті, 

безмовне, засина в імлі журливо,
в’яз – син його – шепоче в німоті
березі золотій казки про диво, –
їм сни сосна пильнує в забутті...

Коли все нижче пада небо сіре,
дзвін калатальця поглинає мла,
погойдуючи пісню старовинну.

Як стогне бір зелений від сокири,
й рожеві балки тягнуть до житла
чи то на стріхи, чи на домовини.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Мара Белчева


...И всякак аз обичам планината!
Кога се смей, когато сълзи лей, –
когато лиха чорли си косата
и топлий дъжд на злато се пилей.

Когато спи безмълвна във мъглата
и пурпурния бряст – синът й – грей
до приказката златна на брезата,
а старий бор за техний сън копней…

Кога до нея се сниши небето
И само тих на кравата звонът
Старинна песен рони й в сърцето.

Кога ехтят под брадва боровете, –
и розовите трупи ги влекат
за стрехи и ковчези в градовете.