Мишо Хаджiйський. Голодний рiк. Гл. 5

Мишо Хаджійський
ГЛАДНА ГОДИНА


I
http://www.stihi.ru/2018/02/15/391

II
http://www.stihi.ru/2018/02/16/465

III
http://www.stihi.ru/2018/02/17/444

IV
http://www.stihi.ru/2018/02/18/522


V

Рано надійшли темні хмари. Принесла їх буря та й залишила тут над степом тугу свою вилити. Плакали хмари, проте сльози ті не дісталися землі: засніжило. Найперше впала крупа – наче куркам насипало. Тільки вони його не клювали, бо ті сльози солоні були. Хмари надвисли, й посипав сніг. Зачастили білі клапті, вкрили дворища й дахи. Степ ліг під зимовий покрив, сни дивитися.
Від рівчака до Попової ниви вийшла вовчиця з п’ятьма вовченятами. Піднялася на пагорб, оглянула степ; вовченята трусили за нею, кусалися, вовтузилися. Одне з вовченят, найменшеньке, відбилося збоку. Розрило писочком сніг, заскиглило. Сніг танув від його дихання, вовча ж передніми лапками терло мордочку й далі розкопувало сніг. Унизу була солома. Вовчиця повернулася, розшарпала  солому. Діточки стояли осторонь, нашорошившись. Чекали, що ж воно там знайдеться.
В копичці пропищала миша, вовчиця притисла її своєю лапою. Видерла її з-під соломи й кинула  своїм вовченятам. Ті накинулися й розірвали мишу. Тепла кров роздражнила їх, очі їм заблищали. Під снопом, в  полові – мишаче гніздо. Голі мишенята, сліпенькі, скупчилися одне до одного. Вовченята накинулися на гніздо, насунули – мишенята порозбігалися, навіть писку не чути було. Розгромивши мишачий дім, вовки пішли своєю дорогою.
А сніг все сипав і оповивав усе навкруг. Сховав дороги й стежки, сліди незнаних звірів. Садиба Волкових побіліла. Крислата паморозь повисла на гіллі старого горіха.  Еленка прокинулася рано, вийшла розчистити сніг перед порогом. Сердешний батько лежав хворий, геть недужий. Еленка відкинула кучугуру, зробила стежечку аж до хвіртки. Вернулася в хату, голова їй запаморочилася. Чоботи в неї були порозірвані, сніг розстанув і вистудив їй ноги. Мати розводила вогонь, щоб зварити юшку. Від самого Іванова дня й до сьогодні вони не бачили хліба. Діжечку вже вимели гусиним пером – стояла порожня.
І буряк скінчився.
Волков піднявся на лаві, сів. Руки в нього тремтіли.
– Сни бачу, – простогнав Волков. – Хай Господь береже їх… пити дуже хочеться. Горить всередині.
Еленка пішла у сіни: діжка була порожня. Вона зняла відра, узяла коромисло. Вдягла материну одежину, зав’язалася її хусткою. Вийшла надвір, пішла униз вулицею до Овечого колодязя. Дороги не видно. Відколи вже розвиднилося, а сніг і досі лежав непорушний – ніхто стежки не протоптав. Як його насипало, так собі й лежить. Тихо в селі. Двері забиті, тини засипані снігом. Що там за ними? Чи живі там люди? Ані комин не димить, ані живої душі не видко. Коло колодязя Еленка нікого не застала. Поспішила наповнити відра й вирушила назад по своїх слідах. Страшко стало їй в цьому клятому місці, що лежало осторонь від села, сховавшись за осокорами і вербами Лозоватки.
Поки дійшла – захекалася, ноги їй тремтіли. Наповнила діжку, зачерпнула кратункою (5-1) воду, подала батькові:
– Не пий багато, тату. Холодна.
Тремтючою рукою Волков прийняв чашу, почав жадібно пити. Рипнули зовнішні двері. Хтось їх відчинив, увійшов у сіни. Віничком обтрусив чоботи. Волкови мовчали, хто ж то там?
Марка.
Увійшла, притулилася до притолоки. На спині старий овечий кожух, обірваний по плечах і полах.
– Добрий ранок.
– І тобі дай Боже добра.
Мати втерла очі, запитала:
– Чи ти жива-здорова, дочко?
Нічого не відвернула дівчина. Втупила погляд у стіну, з очей її покапали сльози.
– Світ мені паморочиться, чино (5-2). Спрага мене мучить, горить мені всередині.
– Це від недоїдання. Не пий багато.
– Не можу. Хочеться, як у молотьбу – тоді ми багато води пили.
– Що чути по селі?
– Ох, чино, де я буваю, щоб знати це? Мама лежить, від заговин не вставала. Сиджу в хаті, то коло вогню, то води їй подати. Вчора приходила Митриха. Дітей поховала. А учителя знайшли подорожні коло Овечого колодязя. Від голоду…
– І ми повимираємо, – промовила Волковиха.
Жінки розплакалися, збудили від сну Дарку.
– Мамо, їсти хочу…
– Зачекайте-но, не плачте, що я вам скажу, – зупиняє їх Волков. Жінки умить замовкають. – Я сон бачив, ніби наші вже повернулися й хліба привезли – багато, повні мішки!…

5-1 Кратунка – посудина, зроблена з плоду тикви.
5-2 Чина – тітка, дружина батькового брата.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Мишо Хаджийський
ГЛАДНА ГОДИНА

 V

Рано подраниха тъмни облаци. Донесе ги бурята та ги остави в степта, тъгата си да излеят. Изляха я. Плакаха, но сълзите не стигнаха долу: сняг заснежи. Препърво поръси бабено просо, за кокошките. Но те не го ядоха, солени са сълзите. Облаците се навъсиха и посипаха сняг. Зачестиха бели парцали, покриха дворища и покриви. Степта легна под зимния покров, сънища да гледа.
От трапа до Поповата нива излезе вълчица с пет вълчета. Качи се на баира, огледа полето; вълчетата бягаха подире й, хапеха се, боричкаха се. Едно от вълчетата, най-малкото, се отби в страна. Разрови с муцунката снега, заскимтя. Снегът се топеше по муцунката, вълчето с предните крачета я изтриваше, поразрови още сняг. Долу имаше слама. Вълчицата се върна, разбута сламата. Чедата се наредиха встрани, настървиха се. Чакаха какво ще се намери.
В копната изпищя мишка, вълчицата я затисна с лапата си. Намери я под снопа, хвърли я на вълчетата. Те я сдавиха, разкъсаха я. Топлата кръв ги раздразни, светнаха очите им. Под снопа, в мекината – мише гнездо. Голи мишленца, слепички, бяха се свили едно до друго. Чедата се нахвърлиха върху гнездото, сдавиха се – мишлетата изчезнаха, дори писък не се чу. Като разгромиха мишия дом, вълците продължиха пътя си.
А снегът сипеше и забули всичко. Скри пътища и пътеки, следи на незнайни зверове. Вълковият двор побеля. Китен скреж увисна по клонките на ореха. Еленка стана рано, излезе да разчисти пред прага. Бащата лежеше болен, никакъв не го биваше, горкия. Еленка отхвърли пряспата, направи пътека чак до вратнята. Върна се в къщи, главата й се замая. Ботушите й бяха скъсани, снегът се стопи та изстуди краката й.
Майката стъкмяше котлона, мътилка да вари. От Ивановден насам не бяха виждали хляб. Качето изметоха с паче крилце, празно е.
И чукундурът се свърши.
Вълко се надигна от лавичката, седна. Ръцете му потрепераха.
– Сънища виждам – простена Вълко. – Дано Бог да ги запази… и вода ми се пие. Гори ме.
Еленка отиде в хаята: варелчето бе празно. Сне менците от гвоздея, откачи кобилицата. Облече майчиния сак, забради шала й. Излезе от двора, тръгна надолу по махалата към Овчи геран. Пътят не личеше. Откога е съмнало, а снегът не е газен от никого. Както е натрупан, тъй си стои. Тихо е в селото. Портите забити, плетищата затрупани от сняг. Какво е зад тях? Живи ли са хората? Нито комин дими, нито жива душа се вижда. На герана Еленка никого не свари. Побърза да напълни менците и тръгна по следите си. Достраша я в това пусто място, встрани от село, скрито зад каваците и върбите на Лозоватка.
Докато си дойде – запъхтя се, краката й се разтрепераха. Напълни варелчето, зачерпна с кратунката вода, занесе я на баща си:
– Не пий много, тате. Студена е.
С треперяща ръка Вълко пое чашата, жадно загълта. На външната врата някой потропа. Отвори я сам, влезе в хаята. С метличка изтърси обущата си. Вълкови мълчаха, кой ли е?
Марчето.
Влезе, облегна се на кена. На гърба й стара овча шуба, изпокъсана по раменете и полите.
– Добро утро.
– Дал ти Бог добро.
Майката избърса очите си, запита:
– Живо-здраво ли сте, дъще?
Нищо не отвърна момичето. Впи поглед в стената, от очите й закапаха сълзи.
– Свят ми се вие, чино. И жедна съм, гори ме.
– То е от недояждане. Не пий много.
– Ами не мога. Гаче по харман, тогава много вода пиехме.
– Какво се чува из село?
– Ох, чино, де съм била та да знам? Мама лежи, от заговезни не е станала. Сама съм вкъщи, ба за огън, ба за вода. Вчера дохажда Митрица. Децата погребала. А учителя го намерили пътници до Овчи геран. От глад…
– И ние ще измрем – казва Вълковица.
Жените се разплакват, събуждат Дарчето от сън.
– Мале, искам да ям…
– Я чакайте, не плачете, какво ще ви кажа – спира ги Вълко. Жените млъкват за миг. – Аз пък на сън видях уж нашите се завърнали и хляб донесоха – много, пълни чували!…