Николай Лилиев. На глазах угасает сияние...

На глазах угасает сияние–
и в бессонном тумане ночи
роем нас донимают  страдания,
ранит дротиков лютых почин.

Зря казавшиеся пионерами,
зря влюблённые в жизнь на бегу,
семеним, далеки и потеряны
в бессердечной печали кругу.

В а капелла безумной авроры
нам, бесшумно померкшим, чужды
бесполезные с нею раздоры:
нам довольно бесплодной беды.

Бродим, мечены вещим бессилием,
в бездорожье наобум кружа,
и  серебряные души-лилии– 
чужеродные мраку– дрожат.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Пред очите ни гаснат сияния
и в нощта на безсънни мъгли
връхлетяват ни тъмни страдания
и раняват ни люти стрели.

Ний блуждаем далечни, изгубени
в безсърдечния кръг на скръбта,
и напразно в живота сме влюбени,
и напразно зовем към света.

Сред безумните слънчеви блясъци
две безшумно погасли звезди,
нам са чужди безплодните крясъци
на безплодната жажда: бъди!

Отбелязани с кобно безсилие,
ний блуждаем далечни, без път,
и душите ни, сребърни лилии,
запокитени в мрака трептят.

Николай Лилиев