Мишо Хаджiйський. Старий Цанко

Мишо Хаджійський
СТАРИЙ ЦАНКО


Вересень у нас вітряний, проте теплий. З Берди дмуть вітрища, а Берда – то є така річка, маленька й негодяща, проте за нею є інший світ – не Таврія; а вітер з-під неї зветься бердянський. Він приходить до нас здалеку, Бозна з яких країв; ми собі знаємо Таврію, тут Господь, а там – невідь-що.

Степ по цій порі сухий, порошистий. Над шляхами здіймаються вихри, вони підхоплюють листя, солому, соняшникові голівки, та підносять усе це угору, в темне від порохняви небо. По стерні котиться підхоплене вітром сухе лабуззя: воно лякає зайців, а цілий пожовклий степ, що став майже червонкуватим, лежить, понищений спекою. Навколишні села оповиті  імлою, над ними пливуть горіхові віти й листя, а худоба втомлено позирає на пересохлі річки й калюжі.

В такі дні старий Цанко зупиняв млина й чекав, коли вітер стихне. За сельцем, по той бік Лозоватки, і є млин діда Цанка. А за млином відкриваються три дороги, три шляхи. Перший веде до арапчанських баштанів, другий, посередині, до соняшників у Стуканському степу, а третій – найширший – в’ється край берегів Лозоватки й губиться десь там, за рівчаками й степом, за пагорбами, де тече Берда, де є інший світ і чужі краї.

Млин був старий – вже й загубив лік своїм рокам, колись збудував його батько діда Цанка й тільки один господь знає, що досі трима той млин і не дає йому розвалитися. Цілих сімдесят років на цьому світі живе дід Цанко, а за Берду жодного разу не ходив. З раннього ранку до пізньої ночі він на млині, доглядає його, наче хворого. Наповнить коша соняшником, запалить люльку; сяде унизу на східці й дивиться, хто проходить повз. Якщо уперше проходить людина, зупинить його старий млинар, розпитає, як ниви, часом їх, не дай Боже, не попалило сонце чи суша їх не понищила. Як по середньому шляху проходять люди, теж зупиняє їх Цанко, пригощає тютюном і знову питає-розпитує, бо нудно йому, одинакові, тут день за днем тягти. Як випаде побачити когось на третьому шляху, Цанко підводиться зі східців, зупиняє перехожого.

– Доброго дня.

– І тобі дай Боже.

– Звідки йдеш, ходаче?

– Звідтам та й звідтам.

Знов розпитує дід, від подорожніх довідується, що там є за Бердою; як голод — то про голод, як мор – то  про мор, як війна – то про війну. Динями й кавунами, тютюном пригощає дорогого гостя, а коли той рушає, дід довго стоїть на східцях і дивиться, як подорожній ступає по широкому татарському шляху, й така туга огортає старого, так шкода йому людей, які покидають рідне вогнище і бозна-що шукають по чужих краях.

Один живе дід Цанко, він має в селі хатинку й онучку Тинку. Молода вона, та ще не на виданню, то собі міркує старий, кому онучку свою довірити та й померти спокійно.

Якось на Покрова з-за пагорба спустився чоловік, Цанко помітив його зі свого млина й вийшов зустріти.

– Щасливої дороги, хлопче.

– Добрий день, діду Цанко.

– Ха, а звідки ти мене знаєш?

– А ти мне не впізнав, діду Цанко?

Дивиться старий, дивиться, проте упізнати не може. Ходак одягнений по-міському, не тутешній – в Таврії так не одягаються.

– Не впізнав, хлопче.

Усміхається подорожній:

– Пенчо я, діду, з Ристьового роду…

Нічого не відповів старий, зіщулився, наче злякався, щоб його не вдарили. Він повернувся й швидко піднявся драбиною.

– Поневірявся три роки по чужинах, діду, сподівався, що ти забудеш стару ворожнечу й віддаси мені Тинку.

Нічого не відповів на це дід Цанко, причинив ворота – аби не чути, не бачити свого ворога. Пенчов дід і батько Цанка – дід Ристьо й дід Драгой – ще змолоду були посварилися через межу. Ця чвара вартувала Драгоєвої голови. Відтоді й пішла ворожнеча між двома родинами, і заприсягся Цанко перед Богом – ані родичатися, ані приятелювати з убивцею свого батька. А молоді знехтували клятьбою, протоптали стежечку від двору до двору й хочуть побратися. Тому й тужить старий, кривдно йому, що онучку виглядів, а доведеться віддати ворогові. Від серця відриває її той ворог.

Потяглися дні, сповнені тривоги й печалі. Спека висушила сльози, вітри рвали серце на шмаття.

Проходять люди повз млин, кажуть старому: «Пенчо повернувся, діду, стережи онуку, бо втратиш її». Мовчить старий – нема чого йому казати. Одного ранку проходили жінки, кажуть: «Пенчо побрався з Тинкою, проґавив ти чадо». Знов промовчав старий; тишкома підсипав соняшники до коша, проте десь у глибині серця відчув біль, наче йому ножа туди встромили. Відтоді він не вертав у село, а залишився тут слухати журавлине курликання.

Одного разу підвечір прийшов Терентій, староста села, й приніс новину: приходив інженер з міста, велів закрити млин, бо він надто старий, а село, мовляв, новий збудує, внизу, у рівнині. Цанко ж не закрив млина, не повернувся у село, аби не бачити тріумфу свого ворога, а лишився тут, на батьківському млині, серед старих прогнилих дощок, рипучих зубчастих колес і коліщат.

Знову настав жовтень; над селом опустилася темна дощова імла, стихли вітри. Відлетіли останні журавлі й понесли з собою спомин про сухі степи. Простилися з канавами, річками, з усім тим, що влітку приносило їм радість. З-за моря насунули важкі хмари, линули дощі, проте вони ані оживили степу, ані змолодили його. Почорніло стернище.

Цанко закінчував молоти останню кукурудзу, та й то вночі, щоб інженер не побачив. Вночі в кутку перед св. Богородицею мерехтіло кадильце. Дрібний борошняний порох укривав павутиння й ластівчине гніздо. Камінь обертався бавно, два крила не могли рухати його сильніше. Вітер грав провулками, скрипіли дерев’яні колеса, гикав і стогнав вал. Важко старому. Обходить з мазничкою млина, змащує де треба й не треба, бо хотів хоча б цим подовжити йому вік. «Гей, ще трохи, старенький, бачу, що тобі важко. І моє серце так само зношене й болить – за Тинку, за тебе, бо й у тебе є ворог: інженер велів знести тебе, а ти ж моя втіха».

Жовтневі ночі темні, наче доля. Одного разу на пагорбі спалахнув вогняний стовп і осяяв степ. Тривожно вдарили дзвони, прибігли селяни: млин горить!

Два крила були вже впали й дотлівали. Вогняні язики лизали нижній поверх і підіймалися нагору. Від старого млина час від часу відламувалися й з гуркотом падали долу палахтючі дошки. Вітер рвав полум’я, носив його степом, проте народжувалися нові омахи, та він лише безсило стогнав, не годний їх подолати й загасити.

Пенчо спустився на сходи. Терентій перегородив йому дорогу:

–  Чорти б забрали те борошно, облиш!

– Адже там дід Цанко!

Миттю Пенчо видерся по драбині й щез в диму й полум’ї. Хвилина, дві... вічність! Стукотіли сто сердець, чекали сто очей. Згодом з полум;я показався Пенчо: на руках у нього був старий млинар.

На ранок вітер стих. З-за моря надійшли хмари, принесли дощ та імлу. Бавно дотлівали бантини й балки, синюватий дим губився в імлі. На ранок відлетіли останні журавлі й понесли за собою вогонь від пожарища. Залишилися догоряти самі лише спомини.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Мишо Хаджийски
СТАРИЯТ ЦАНКО


Септемврий по нас е ветровит, но топъл. Откъм Берда духат ветрища, а Берда е река, и толкоз малка и некадърна, но зад нея е друг свят, не е Таврия, а вятърът се казва бердянски. Той идва по нас отдалеч, Бог знае от кои краища; но ние си знаем Таврия, тук е Господ, а там не знаем що е.

Степта по това време е суха, праховита. Над друмищата се издигат вихрушки, подемат шума, слама, слънчогледови пити, та ги издигат нагоре, в тъмното от прахоляка небе. По стърнищата се търкалят подгонени от вятъра сухи бурени, плашат зайците, и целият пожълтял кър, станал дори червеникав, е покрусен от сушата. А и селата са забулени с тия мъгли, плават над тях орехови листа и шума и добитъкът морно гледа пресъхналите реки и гьолове.

В такива дни старият Цанко спираше мелницата и чакаше кога вятърът ще стихне. Зад селцето, отвъд Лозоватка, е мелницата на дядо Цанко. А над нея се отделят три пътища, три друма. Първият води към бостаните в Арапката, вторият, по средата, към царевицата в Стуканския кър, а третият – най-широкият – се вие покрай бреговете на Лозоватка, губи се татък зад трапищата и нивята, зад баиря, дето е Берда и другият свят, чуждите краища.

Мелницата е стара, забравила годините си, строил я е навремето си бащата на дядо Цанко и само господ знае какво я държи още, та не се разваля. Седемдесет години на тоя свят живее дядо Цанко, но зад Берда не е ходил. От призори до късна нощ е на мелницата, гледа й хатъра, като на болен. Напълни коша с царевица, запали лулата; седне долу на стълбата и гледа кой минава. Ако по първия път върви човек, ще го спре старият мелничар, ще разпита как са нивята, да не би, пази Боже, да са препламнали, или суша да ги е покрусила. Ако по средния път минават хора, спира ги също Цанко, гощава ги с тютюн и пак пита-разпитва, защото му е мъчно тук сам-самичък ден да денува. Случи ли се да види човек по третия път, Цанко слиза от стълбите, спира минувача.

– Добър ден.

– Дал ти Бог добро.

– Отде идеш, пътниче?

– От тамо и тамо.

Пак разпитва дядото, от пътниците узнава що има зад Берда; ако глад – за глада, ако мор – за мора, ако война – за войната. С дини и пъпеши, с тютюн гощава скъпия гост, а когато тоя си тръгне, дядото дълго стои на стълбата и гледа пътника как крачи по широкия татарски шлях, и тъга обзема стария, жалко му е за хората, които напущат родното си огнище и бозна какво дирят из чужди краища.

Сам е дядо Цанко, има в село къщичка и внуче Тинка; млада е, но е за женене, и мисли старият, мисли кому внучето си да повери, та да умре спокойно.

Веднъж на Покровки от баира се спусна човек, Цанко го забеляза от мелницата и слезе да го посрещне.

– Щастлив ти път, момче.

– Добър ден, дядо Цанко.

– Ха, че ти откъде знаеш името ми?

– А ти не ме ли позна, дядо Цанко?

Гледа старият, гледа, не може да си спомни. Пътникът е облечен в градски дрехи, не е тукашен – никой в Таврия така не се облича.

– Не те познавам, момче.

Смее се пътникът:

– Пенчо съм, дядо, от Ристювия корен…

Нищо не отвърна старият, сгуши се, като че се изплаши да не го ударят. Изви се и бързо се покачи нагоре по стълбата.

– Скитах три години по чужди краища, дядо, смятах ще забравиш старата вражда и ще ми дадеш Тинка.

Нищо не продума дядо Цанко, притвори вратата – да не чува, да не вижда врага си. Пенчовият дядо и Цанковият баща – дядо Ристю и дядо Драгой са се скарали на младини заради един синур. От караницата пострадала Драгоевата глава. Оттогава е враждата между двата двора и клетва е дал Цанко пред Бога – нито да се сродява, нито да се сприятелява с убийците на баща си. А младите потъпкаха клетвата, направиха пътечка от двор в двор и дори искат да се вземат. Затуй тъжи старият, мъчно му е, че внуче е изгледал, а врагу го дава. От сърцето му го откъсва врагът.

Дните се заредиха в тревога и печал. Жегата изсуши сълзите, ветрищата късаха сърцето.

Минават хора покрай мелницата, думат на стария: «Пенчо се завърнал, дядо, пази внучето, че ще го отървеш». Мълчи старият, защото няма какво да каже. Една сутрин минаха жени и казаха: «Пенчо се прибра с Тинка, отърва чедото си». Пак нищо не каза старият; мълком подсипа царевицата в коша, ала някъде дълбоко в сърцето усети болка, сякаш нож забиха. Оттогава не се върна в село, остана тук да слуша крясъка на жеравите.

Една привечер дойде Теренти, старостът на селото и донесе новина: идвал инженер от града, заповядал да се затвори мелницата, защото е много стара, а селото да построи друга, долу в равнището. Цанко не затвори мелницата, не се върна в селото, за да не гледа тържествуващия си враг, а остана тук, сред старите прогнили дъски, паяжината, скърцащите чаркове и колелца на бащината си мелница.

Дойде пак октомврий; над селото се спусна тъмна дъждовна мъгла, стихнаха ветрищата. Отминаха последните жерави и отнесоха със себе си спомена за сухите степи. Простиха се с трапищата, с деретата, с всичко, което им донасяше радост лятоска. Откъм морето нахлуха тежки облаци, ливнаха дъждове, но нито съживиха кърищата, нито ги подмладиха. Почерня стърнището.

Цанко домилаше последната царевица, и то само нощем, за да не види инженерът. Нощем в кьошето под св. Богородица мъждее кандилце. Ситен брашнен прах покрива паяжината и лястовичите гнезда. Камъкът се върти бавно, двете крила са безсилни да го подкарат бързо. Вятърът свири в пролуките, скърцат дървените чаркове, хълца и стене валът. Тежко е на стария. Обикаля с масленка мелницата, маже дето трябва и не трябва, защото с това искаше да й продължи годините. «Ха още малко, старо, виждам, че ти е тежко. И моето сърце е вехто и ме боли – за Тинка и за тебе, че и ти си имаш враг, инженерът казал да те сатурясат, а ти си ми утехата».

Октомврийските нощи са тъмни като рог. Веднъж на баира се появи огнен стълб и озари степта. Тревожно удари камбаната, втурнаха се селяните: мелницата гори!

Двете крила са вече паднали и тлеят. Огнени езици лижат долния етаж и огънят се издига все по-нагоре. От старата гнила мелница час по час се откъртват и с грохот падат долу пламтящи дъски. Вятърът къса пламъците, носи ги из степта, но други се раждат и вятърът стене, безсилен да ги надвие, да ги потуши.

Пенчо се спусна към стълбата. Теренти му прегради пътя:

–  Вълци го яли брашното, остави!

– Но там е дядо Цанко!

Мигом Пенчо се покатери по стълбата и изчезна в дима и пламъците. Минута, две... вечност! Стотина сърца бият, стотина очи чакат. Най-сетне от пламъка се показа Пенчо: на ръце носеше стария мелничар.

Призори вятърът стихна. Откъм морето довтасаха облаци, донесоха дъжд и мъгла. Бавно тлееха бантените и балките, синкавият дим се губеше в мъглата. На разсъмване отлитнаха последните жерави и отнесоха със себе си огъня от пожарището. Останаха да доизгарят спомените.