Николай Лилиев. Луна чарует словно плод...
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
Николай Лилиев
Луна чарует словно плод
в саду моём уже безлистом—
и сердце в прошлое плывёт,
и блещут памяти мониста.
Я вижу чистую зарю
моей надежды без печали,
и жертву первую творю:
всю жизнь свою к любимой чалю,
чьи руки тянутся невмочь
растаять лёд моей денницы...
Я вдруг отшатываюсь в ночь,
не смея утром насладиться—
и слышу гордые слова
души своей немой дотоле,
и не кружится голова,
и те печальные без боли
глаза в зарницах меркнут— и
любовь моя звучит пиано
и, удаляясь без прости,
прощай мне дважды шепчет рано.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Свидетельство о публикации №117121208841