Аз не мога да бъда логична,
да обичам не мога насън.
Уморява ме вечното тичане,
тишината ми остър е звън.
И не вярвам, че имало вечност,
щом видяла съм толкова тлен.
Ти постой, дай ми само човечност,
нека другото друг да е ден.
Вече зная какво е търпение
и не търся, не моля за жал.
Мълчаливо е всяко прозрение,
а след него и пътят е бял.
Затова не очаквай да бъда
днес спонтанна, а утре добра.
Идвам винаги както присъда.
Пожела си при тебe да спра.
Имаш времето да се обърнеш.
Учих дълго как трябва да дам,
но запомних, че чувствата мъртви
те оставят бездомен и сам.
Не строя от илюзии къщи,
не отварям на всеки врата.
Невлюбчива е моята същност
и си нося безмълвно кръста.
Всъщност
© Copyright: Ани Монева, 2017
Свидетельство о публикации №117112503959
Свидетельство о публикации №117112503959
Рецензии