Дамян Дамянов. Вдруг за моими близкими и ты...

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,

и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,

едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб—
когато си помисля, че те няма.

Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук— усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...

Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва. 

Дамян Дамянов


Вдруг за моими близкими и ты
навек исчезнешь за земным порогом:
остынут не спалённые мосты—
оледенеет мир пустой и строгий;

в бездушных оловянных небесах
умолкнут нелетающие птицы;
и я останусь на семи ветрах
один как перст у смерти на границе;

пригорбленному горемыке мне
на сердце упадёт гранитный жёрнов,
и сожалений бесполезных снег,
нетающий, его засыплет споро...

Вдруг за моими близкими... О нет!
Ты рядом— я же чувствую и знаю,
смеявшийся до слёз как в детском сне,
в твоих объятьях снова оживаю,

и сердце, страхом жатое в кулак,
в твоей ладони снова безмятежно.
Мы вместе! Рядом! Как два постола,
и с новым днём воскресшая надежда.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы