Пеньо Пенев. Жёнушке

Жёнушке

Рукой подать деревья зашумели:
внезапный ветер с тучами на спор
качает ветки, нет, не колыбели...
сонливо гаснет лагерный костёр...

Дремучий лес вздыхает и тоскует,
могучий лес от боли застонал...
Молонья чирк по тучам: нивкакую.
Громец чихнул глухой: как мы устал.

Последняя дымит, как жёлчь и горечь,
уж гаснет, искры сея, головня...
И тьма вокруг, одна как я... И вскоре
не слёзы– капли, струи– на меня...

Последняя надежда угасает,
последняя, как это головня...
Письма всё нет– мученье прирастает...
Моя ль ещё, забыла ты меня!

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Нощ

Дърветата край мене зашумяват,
внезапен вятър клоните люлей...
В небето облаци се накълбяват–
и огъня ни лагерен гасней...

Гората дъха стонове тъжовни,
гората в плач бучи, ръмжи, пращи...
Жълт пламък реже облаци оловни,
в небето смръщено глух гръм трещи.

Последната главня горчив дим вдига,
последната главня пред мене грей...
Една искрица в тъмнината мига
и едър дъжд започва да се лей...

Последната надежда в мен изгасва,
изгасва като сетнята главня...
Писмо пак нямах– мъката нараства...
Забрави ме ти, миличка жена!

Пеньо Пенев


Рецензии