Отново тази бяла лунна тишина
намира брод под сключени ресници.
Попивам цялата небесна висина
до дъното, в широките зеници.
Тактувам много дълго тишина по слух
(в картината ми няма днес щурчета),
а вятърът из клоните за нея глух,
танцува танца на самотен клетник.
И питам се какво ли толкова шепти,
какво ли им разказва на листата
и свит в улуците дали написва стих
или без сън в тревогите се мята?
Защо прекършва тъжно зъзнещия връх
и на треви, обагрени в зелено,
в студа къде заключва топлия си дъх,
на зимите защо е верен пленник?
Угасва в тишина последния въпрос.
Поглеждам. Вятърът с роса се мие.
Без ризата си тръгва през гората бос,
по многоточия да се открие...
Без отговор
© Copyright: Ани Монева, 2017
Свидетельство о публикации №117102702500
Свидетельство о публикации №117102702500
Рецензии