от Владимир Виденов - Закъснял сонет

Как иронично гледа огледалото
със стъклено око на присмехулник,
ръцете ми са клони, дънер – тялото.
В короната, подстригана от мълни
гнезди самотна кукувица – споменът –
преструва се, че втора младост мъти.
В котловината - като в празна стомна -
духът ми се е сврял, забравил пътя.
Строшено е яйцето, а жълтъкът му
е слънцето, стопено в маранята.
Досещам се, че раят, и че пъкълът,
са имена на два съседни свята,
и сам-самичък трябва да решавам,
кой свят аз занапред ще обитавам.

(Перевод Стафидова В.М.)

Меня зерцало иронично осмотрело
Стеклянными глазами пересмешника
На ветки руки, как пень трухлявый, тело
В короне, молнией подстриженного грешника.
Гнездилась в память одинокая кукушка
И мне вторую молодость сулила
Я как в кувшине – киплю на всю катушку
И духом пал, дорога позабылась.
Яйцо разбитое, желток расплавился
Как солнышко на сковородке с сыром
И Ад и Рай известная околица
Соседних два потусторонних мира
И самому мне надобно решиться
В каком из них навечно поселиться.