Василий Красов Воспоминание Спомен

„ВОСПОМИНАНИЕ”
Василий Иванович Красов (1810-1854 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СПОМЕН

Не питай за какво ми дожаля,
какво е помрачило паметта ми:
приятелю, в тъгата споменът ме мами –
на детските години волните поля,

несвързаната, но чаровна повест
на пролетните дни, вълшебен, светъл сън.
За него ми е жал! Изчезна нейде вдън...
Тъгуващата съвест ме гнети отново...

Домът ни стар и бедното градче,
дъбравите, потокът, който там тече,
игрите шумни и вълненията диви –
въображението прави живи...

Виж, там домът чернее на върха
и бавно над гората залезът прегаря,
спи всичко – само нейната ръка
прозорец плахо за любимия отваря...

Изгря луна, зората отлетя,
прозореца аз влюбено следя...


Ударения
СПОМЕН

Не пи́тай за какво́ ми дожаля́,
какво́ е помрачи́ло паметта́ ми:
прия́телю, в тъга́та спо́менът ме ма́ми –
на де́тските годи́ни во́лните поля́,

несвъ́рзаната, но чаро́вна по́вест
на про́летните дни́, вълше́бен, све́тъл съ́н.
За не́го ми е жа́л! Изче́зна не́йде вдъ́н...
Тъгу́ваштата съ́вест ме гнети́ отно́во...

Домъ́т ни ста́р и бе́дното градче́,
дъбра́вите, пото́кът, ко́йто та́м тече́,
игри́те шу́мни и вълне́нията ди́ви –
въображе́нието пра́ви жи́ви...

Виж, та́м домъ́т черне́е на върха́
и ба́вно над гора́та за́лезът прега́ря,
спи вси́чко – са́мо не́йната ръка́
прозо́рец пла́хо за люби́мия отва́ря...

Изгря́ луна́, зора́та отлетя́,
прозо́реца аз влю́бено следя́...

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Василий Красов
ВОСПОМИНАНИЕ

Не спрашивай, чего мне стало жаль,
Что грустию мне память омрачило:
Мой друг, тоска пройдет, как прежде проходила, –
Я вспомнил детских лет волнующую даль,

Несвязную, но сладостную повесть
Весенних дней моих, волшебный, светлый сон.
Мне стало жаль его! Давно исчез уж он...
Укором восстает тоскующая совесть...

Наш старый дом, наш бедный городок,
И темные леса, и бурный мой поток,
И игры шумные, и первое волненье –
Всё живо вновь в моем воображенье...

Вон дом большой чернеет над горой,
Заря вечерняя за лесом потухает,
Кругом всё спит, – лишь робкою рукой
Она окно свое для друга открывает...

Луна взошла, зари уж нет давно,
А я смотрю, влюбленный, на окно!..

               1840 г.




---------------
Руският поет и преводач Василий Красов (Василий Иванович Красов) е роден на 23 ноември/5 декември 1810 г. в гр. Кадников, Вологодска губерния. Учи във Вологодската духовна семинария (1825-1829 г.), завършва Московския университет (1835 г.), магистър по руски език и словесност. Член е на литературния кръг на Н. Станкевич. Първите му поетични публикации са от 1832 г. в сп. „Телескоп”. Публикува стихове в издания като „Москва”, „Молва”, „Московский наблюдатель”, „Библиотека для чтения”, „Киевлянин”, „Галатея”, „Репертуар”, „Северная пчела”, „Отечественные записки” и др. Превежда поезия на Овидий, Хайне, Гьоте и Байрон. През 1837 г. прави опит да защити докторска дисертация по обща словесност в киевския университет „Св. Владимир”. От 1838 г. преподава история и словесност в московски и петербургски гимназии, известно време е директор на псковската гимназия. Автор е на монографията „Разбор мнений о населении древнего Новгорода” (1854 г.). Умира на 17/29 септември 1854 г. в Москва. Посмъртно през 1859 г. излиза единствената му стихосбирка „Стихотворения / Друзьямъ”.