Константин Симонов А. Суркову На Алексей Сурков

„А. СУРКОВУ”
Константин/Кирилл Михайлович Симонов (1915-1979 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


НА АЛЕКСЕЙ СУРКОВ
 
Альоша, тоз път край Смоленшчина помниш ли,
безкрайни и зли дъждове как валят,
жени уморени как носят ни стомните,
притиснати нежно към майчина гръд,

как своите сълзи те скришом изтриваха,
как шепнеха: – Господ вас да ви спаси!
Войнички наричаха себе си, милите,
великата Рус ги така огласи.

Със сълзи, не с версти земите пребродихме
и пътят вървеше през хълми и прах:
селата, селата със селските гробища,
там сякаш е цяла Русия сред тях,

и сякаш тез кръстове там зад оградите
ограждат с ръцете си живите в слог,
от цял свят събрали се, нашите прадеди
се молят за внуци, невярващи в бог.

Ти знаеш, Альоша, че все пак родината
не е само пътят на градския сноб,
а друми безчет, от дедите преминати,
и простият кръст върху руския гроб.

Не зная как теб, а мен в плен завладява ме
от село до село крайпътна тъга,
с вдовишка сълза, с женско жално опяване
войната при селския път е сега.

Спомни си, Альоша, в Борисов къщурката,
моминския плачещ за мъртвия вик,
старицата бяла с наметка изтъркана,
одетия в смъртното бяло старик.

Какво да им кажем с утеха окриляща?
Разбирайки мъката в страшния кръг,
спомни си, старицата каза ни: – Милички,
вървете, а ний ще ви чакаме тук.

„Ний вас ще ви чакаме!” – шепнат ливадите.
„Ний вас ще ви чакаме!” – шепнат гори.
Альоша, ти знаеш ли, в нощите страдащи
след мен гласовете им търсят зори.

По руски традиции, само пожарища
земята разхвърляха в нашия път,
наоколо гинеха смело другарите,
по руски разкъсвайки риза на гръд.

Нас все още само куршумите милват ни.
Но, трижди повярвал в житейския край,
аз все тъй безкрайно бях горд за най-милия,
горчивия, горкия роден омай,

че горд да загина съм аз за родината,
от майчица руска роден, че летя
към боя; за сбогом, преди да заминеме,
по руски прегърна ме три пъти тя.


Ударения
НА АЛЕКСЕЙ СУРКОВ
 
Альо́ша, тоз пъ́т край Смоле́ншчина по́мниш ли,
безкра́йни и зли́ дъждове́ как валя́т,
жени́ уморе́ни как но́сят ни сто́мните,
прити́снати не́жно към ма́йчина гръ́д,

как сво́ите съ́лзи те скри́шом изтри́ваха,
как ше́пнеха: – Го́спод вас да ви спаси́!
Войни́чки нари́чаха се́бе си, ми́лите,
вели́ката Ру́с ги така́ огласи́.

Със съ́лзи, не с ве́рсти земи́те пребро́дихме
и пъ́тят върве́ше през хъ́лми и пра́х:
села́та, села́та със се́лските гро́бишта,
там ся́каш е ця́ла Руси́я сред тя́х,

и ся́каш тез кръ́стове та́м зад огра́дите
огра́ждат с ръце́те си жи́вите в сло́г,
от ця́л свят събра́ли се, на́шите пра́деди
се мо́лят за вну́ци, невя́рвашти в бо́г.

Ти зна́еш, Альо́ша, че все́ пак роди́ната
не е́ са́мо пъ́тят на гра́дския сно́б,
а дру́ми безче́т, от деди́те преми́нати,
и про́стият кръ́ст върху ру́ския гро́б.

Не зна́я как те́б, а мен в пле́н завладя́ва ме
от се́ло до се́ло крайпъ́тна тъга́,
с вдови́шка сълза́, с же́нско жа́лно опя́ване
война́та при се́лския пъ́т е сега́.

Спомни́ си, Альо́ша, в Бори́сов къшту́рката,
моми́нския пла́чешт за мъ́ртвия ви́к,
стари́цата бя́ла с наме́тка изтъ́ркана,
оде́тия в смъ́ртното бя́ло стари́к.

Какво́ да им ка́жем с уте́ха окри́ляшта?
Разби́райки мъ́ката в стра́шния кръ́г,
спомни́ си, стари́цата ка́за ни: – Ми́лички,
върве́те, а ни́й ште ви ча́каме ту́к.

„Ний ва́с ште ви ча́каме!” – ше́пнат лива́дите.
„Ний ва́с ште ви ча́каме!” – ше́пнат гори́.
Альо́ша, ти зна́еш ли, в но́штите стра́дашти
след ме́н гласове́те им тъ́рсят зори́.

По ру́ски тради́ции, са́мо пожа́ришта
земя́та разхвъ́рляха в на́шия пъ́т,
нао́коло ги́неха сме́ло друга́рите,
по ру́ски разкъ́свайки ри́за на гръ́д.

Нас все́ о́ште са́мо куршу́мите ми́лват ни.
Но, три́жди повя́рвал в жите́йския кра́й,
аз все́ тъй безкра́йно бях го́рд за най-ми́лия,
горчи́вия, го́ркия ро́ден ома́й,

че го́рд да заги́на съм а́з за роди́ната,
от ма́йчица ру́ска роде́н, че летя́
към бо́я; за сбо́гом, преди́ да зами́неме,
по ру́ски прегъ́рна ме три́ пъ́ти тя́.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Константин Симонов
А. СУРКОВУ

Ты помнишь, Алеша, дороги Смоленщины,
Как шли бесконечные, злые дожди,
Как кринки несли нам усталые женщины,
Прижав, как детей, от дождя их к груди,

Как слезы они вытирали украдкою,
Как вслед нам шептали: – Господь вас спаси! –
И снова себя называли солдатками,
Как встарь повелось на великой Руси.

Слезами измеренный чаще, чем верстами,
Шел тракт, на пригорках скрываясь из глаз:
Деревни, деревни, деревни с погостами,
Как будто на них вся Россия сошлась,

Как будто за каждою русской околицей,
Крестом своих рук ограждая живых,
Всем миром сойдясь, наши прадеды молятся
За в бога не верящих внуков своих.

Ты знаешь, наверное, все-таки Родина –
Не дом городской, где я празднично жил,
А эти проселки, что дедами пройдены,
С простыми крестами их русских могил.

Не знаю, как ты, а меня с деревенскою
Дорожной тоской от села до села,
Со вдовьей слезою и с песнею женскою
Впервые война на проселках свела.

Ты помнишь, Алеша: изба под Борисовом,
По мертвому плачущий девичий крик,
Седая старуха в салопчике плисовом,
Весь в белом, как на смерть одетый, старик.

Ну что им сказать, чем утешить могли мы их?
Но, горе поняв своим бабьим чутьем,
Ты помнишь, старуха сказала: – Родимые,
Покуда идите, мы вас подождем.

„Мы вас подождем!” – говорили нам пажити.
„Мы вас подождем!” – говорили леса.
Ты знаешь, Алеша, ночами мне кажется,
Что следом за мной их идут голоса.

По русским обычаям, только пожарища
На русской земле раскидав позади,
На наших глазах умирали товарищи,
По-русски рубаху рванув на груди.

Нас пули с тобою пока еще милуют.
Но, трижды поверив, что жизнь уже вся,
Я все-таки горд был за самую милую,
За горькую землю, где я родился,

За то, что на ней умереть мне завещано,
Что русская мать нас на свет родила,
Что, в бой провожая нас, русская женщина
По-русски три раза меня обняла.

               1941 г.




---------------
Руският писател, поет, драматург, публицист и обществен деец Константин Симонов (Константин/Кирилл Михайлович Симонов) е роден на 15/28 ноември 1915 г. в Санкт Петербург. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1938 г). Член е на Съюза на съветските писатели (1938 г.). Автор е на десетки стихосбирки, сред които „Победитель” (1937 г.), „Павел Чёрный” (1938 г.), „Ледовое побоище” (1938 г.), „Настоящие люди” (1938 г.), „Дорожные стихи” (1939 г.), „Стихи тридцать девятого года” (1940 г.), „Суворов. Поэма” (1940 г.), „Сын артиллериста” (1941 г.), „Стихи 41-го года” (1942 г.), „Фронтовые стихи” (1942 г.), „С тобой и без тебя” (1942 г.), „Война. Стихи 1937-1943” (1944 г.), „Друзья и враги” (1952 г.), „Стихи 1954 года” (1955 г.), „Иван да Марья” (1958 г.), „25 стихотворений и одна поэма” (1968 г.), „Вьетнам, зима 70-го” (1971 г.), на книги с повести, романи и пиеси като „Дни и ночи“ (1944 г.), „Русские люди“ (1942 г.), „Гордый человек“ (1945 г.),  „Товарищи по оружию“ (1952 г.), „Живые и мёртвые“ (1959 г.), „Четвёртый“ (1961 г.), „Солдатами не рождаются“ (1964 г.), „Последнее лето“ (1971 г.) и мн. др. Много от произведенията му са екранизирани. Носител е на десетки награди и отличия, сред които Държавната награда на СССР през 1942, 1943, 1946, 1947, 1949 и 1950 г. Умира на 28 август 1979 г. в Москва.