Не, не тъгувай, любима!

На баба ми Евгения

 

Да, времето бавно изтича.

Животът ти преполови,

отдавна към залеза тичат

твоите слънчеви дни.

 

Ръцете ти са уморени

да теглят юздата житейска.

От сълзи горчиво-солени

очите помръкнаха днеска.

 

Тежко пристъпват нозете

по трудния път на живота.

Увяхваш – прекършено цвете.

Тежи ти на грижи хомота.

 

И сенки на мъртви любими

често съня ти спохождат.

А  спомени незабравими

сърцето с тъга пробождат.

 

Да, тъжна си! Много си тъжна!

Свършват се дни преброени,

а чувстваш се все още длъжна

на всички любими край тебе.

 

Сърцето, препълнено с нежност,

все още обича, мечтае...

но пъпли мъгла – безнадеждност,

че неизбежен е Краят!

 

Че свършват дни преброени

и безвъзвратно отлитат.

Угасват очи – уморени

по белия свят да се скитат.

 

Но ти не тъгувай, любима!

От теб по частица пулсира

в деца и във внуци незримо.

Добрият човек не умира...