Петя Дубарова. Моя вершина

Петя Дубарова
МОЯ ВЕРШИНА


Гордий явір височить на виднокрузі,
луб’я репане вкриває мох рясний,
буйне віття, наче сплутане мотуззя,
явір вгору випина вершешок свій.

Може, там, на тій вершині мла зомліла,
може, він там самотою день при дні,
може, то зима хустину сніжнобілу
раптом кинула біліти в вишині.

Може, вітер весняний об цю вершину
розірвав зненацька одіж на шматки.
Може, тужна ніч на радість неупинну
розляглась на мшистий стовбур залюбки.

Таїну тієї дальньої вершини
знає тільки синь небесна і свята,
і вона така привабна і неспинна
наді мною ще шумітиме літа.

Я пізнати хочу ці дива потайні
і звитяг відчути радості земні,
щоб вершини і далекі, і незнайні
певний час бодай належали мені.

***

Оригинал:

Петя Дубарова
МОЯТ ВРЪХ

Пред очите ми се явор горд издига
със напукана кора, обраснал в мъх,
с бурни клони като сплетена верига,
с вечно вдигнат и безкрайно силен връх.
 
Може в този връх мъглата да е спряла,
може този връх съвсем и да е сам,
може зимата забрадка снежнобяла
да е хвърлила да се белее там.
 
Може пролетния вятър свойта дреха
без да знае да е скъсал в този връх.
Може тъжна нощ за радост и утеха
да е легнала на плъзналия мъх.
 
Ала тайната на този връх далечен
знае само небесинна синева
и години той — вълшебен, горд и вечен,
ще шуми далеч над моята глава.
 
Как мечтая да узная тези тайни,
победителка, да чувствам, че съм аз,
върховете толкоз чужди и незнайни,
да са мои, да са мои някой час.
 
8 ноември 1974 г.