Анатолий Евсеенко

       Той не обича да го наричат бард. Не харесва тази дума, защото не е руска. Затова и аз предпочитам когато говоря за него, да казвам „поет с китара”. И то какъв!... Първото ми съприкосновение с неговото творчество беше през 2012 година в детския лагер „Олимп” край град Владимир, Русия. Заедно със своите приятели и колеги Генадий Суздалев, лека му пръст, и Сергей Жучков, пристигнаха за откриването на фестивала „Свят без граници”, на който бяхме поканени четирима поети-преводачи от България –Величка Петрова, Генка Богданова, Красимир Тенев и аз. Вълнувах се дори само от факта, че за първи път съм в Русия и най-после, след толкова години, се сбъдва една от най-съкровените ми мечти. Всеки от нас се беше подготвил както със свои стихове, така и с преводи на съвременна руска поезия. Избрах да прочета един от първите си, бих казала твърде несръчни преводи на стихотворение, над което бях плакала – „Руси коси” на Светлана Трагоцкая, сюжетът бе свързан с Великата Отечествена война. Четейки първо на руски език, а след това на български, препълнилите сърцето ми емоции се изляха на сцената в неудържимо ридание. Заех мястото си в залата. И в този момент към мен се приближи един скромен, слабоват, дребен на ръст човек, който ми подари две свои книги и диск с песни. Не знаех кой е. Но разбрах, че е явно от „моята кръвна група”. По-късно представиха гостите. Анатолий Алексеевич взе китарата. Песента му „Руският език” чух за първи път и усетих как залата просто щеше да експлодира от ядрения заряд на тази изключително мъжка патриотична и православна поезия. Вярата Христова и любовта към Родината бяха едно цяло, една здрава и неразделима сплав. Всичко останало, което изслушах след това бледнееше в съзнанието ми. Дори бих казала, че не можа да остави у мен ярки спомени. Вечерта, прибирайки се в стаята си, нетърпеливо заразгръщах подарените ми от поета А. Евсеенко книги. Колко близки на сърцето ми се оказаха стиховете му! Имах усещането, че той е знаел какво мисля, какво чувствам и го е изразил вместо мен, неподражаемо и завладяващо. Четох до късно, жадно поглъщах всяка дума, докато очите ми започнаха сами да се затварят от умора. Всяка вечер си „лягах” с неговите стихове. Те станаха за мен неразделна част от ежедневието ми. Настолни книги. Любими. Завърнала се в Родината, побързах да поставя диска в компютъра си, за да изслушам песните, които така силно владееха съзнанието ми още от първото прослушване. Може някой да ме погледне с насмешка, но от тогава, тези песни са в памет-картата на телефона ми и като някой тийнейджър слагам слушалките и ги слушам почти навсякъде. Започнах да търся и гледам негови изяви и интервюта в интернет, исках да разбера колкото се може повече за този творец на патриотична и православна поезия. Една от песните – „Крестный ход” особено обичам. В нея се пее, че само този, който е бил в Крестный ход, не е живял напразно. Че и той се е отчайвал по пътя, че е поглеждал назад, но обръщайки поглед, виждал, че кръстоходците оставят „златни”следи и че те са святи, защото водят към Бог. И това му давало сили да продължи напред. Наистина сме от една кръвна група – и аз, и Анатолий Алексеевич се оказахме кръстоходци, макар да участваме в различни походи. Същите мисли са измъчвали и мен, и аз също съм поглеждала назад…Припявайки си любимите песни, аз постоянно чувам в себе си познатия тембър. Имаше и стихове, които ме накараха да се замисля – „В НАТО”, „Эх, братушки”, които ме накараха да „видя” България с очите на съвременния руски човек. Така разбрах колко наранен е руския народ от „предателството” на своите братя. Как са накърнени доверието, любовта… Да, бях чела форумите в интернет, но там пишат повече млади хора, на които много неща не са им съвсем ясни. Затова и не приемах тези писания съвсем на сериозно. А  стиховете ме накараха да разбера много неща. Така се роди и затвърди като лична кауза и мисия стремежът ми да се боря с лъжите на пропагандата, разпространявана в СМИ. Да давам всичко възможно от себе си, за да строя мостове, да връщам доверието, да руша наложените клишета и модели на мислене и от двете страни, да търся пътища за сближаване. За връщане към изконните ценности на дружбата, вярата и любовта между българи и руснаци. Първата  ми стъпка – стихотворението „В НАТО” се появи като отклик на едноименното на А. Евсеенко. Затова реших да го поставя в първата си двуезична книга и да му го посветя.  Последваха „Кръвта вода не става” и още много други, посветени на моята необятна и дълбоко вкоренена в генетичния ми код любов към Русия и руския народ. От тогава не съм спирала да водя моята народна дипломация. Но не за мен е разказът. А за поета с китара Анатолий Евсеенко. Неговата поезия ме промени. Вярвам, към добро. Затова я обикнах. Затова ми е близка. Защото съм един динозавър, от онези, които още живеят с идеята, че изкуството във всичките му форми е призвано да въздейства на умовете и сърцата, да прави хората по-добри, по-човечни, по-чувствителни, по-състрадателни. Да накара човека да се замисли, да пренареди своята ценностна система, да осъзнае кои са истинските неща в живота, важните неща… Винаги посягам към томчето на А. Евсеенко с благоговение и с благодарност към Бог, че  ме срещна с един поетичен свят, който така дълбоко ме развълнува и докосна най-тънките струни на моята душа.
Русский язык

Язык молитвы и труда,
Язык межзвёздный.
Учите русский, господа,
ещё не поздно.

Язык общения святых
Стал фимиамом.
Благоухает русский стих
По Божьим храмам.

Крепит нас благовест его
Небесной статью
И чистотою снеговой,
И благодатью.

О, колокольность! О набат
Славянской речи! -
В Путивле ангелы трубят
К последней сече.

И преподобный Серафим
Воскрес в Сарово,-
Царь-колокол идёт за ним,
Гудит сурово.

Он к покаянию людей
На русском будит.
Смиритесь, эллин, иудей...
По Божьи будет.

Присущи русскому всега
Любви обеты.
Учите русский, господа,
Язык Победы!



Руският език

И за молитва, и в труда,
вселенски всъщност,
учете руски, господа,
не ви е късно.

В общението на светии
той е тамянът.
Благоухае руски стих
на Бог във храма.

Крепи ни тази благодат
с небесна сила,
със снежната му чистота,
благовестила.

О, звънкост нежна, о напев
славянски, вечен!
В Путивъл ангели вестят:
Последна сеч е!

Възкръсва Свети Серафим
пак там, в Сарово.
И Цар-Камбана, несломим,
кънти сурово.

За покаяние и днес
на руски буди.
Помнете, елини, юдеи,
Бог ще ви съди!

Привличат руската душа
любовни клетви.
Езикът на Победата,
сега учете!