Петя Дубарова. Iсторiя одного опитування

Петя Дубарова
ІСТОРІЯ ОДНОГО ОПИТУВАННЯ


Одна сльоза — як смертельно поранена срібна мушка — повзе по моєму обличчю. Тихо поглинає крейдяний пил, що осипав мої щоки, і біліє, як печаль в моїх очах. Вона наче йде прямо від зіниць. Звідтам, де найбільша глибина погляду, від того місця, де, зіщулившись, наче маленькі світлі сузір’я, ховаються таємниці. Хто винний?

Я знаю — крейда. Вона була і фальшива, і грізна, проте намагалася видатися кришталиком морської солі. Як сипонуло мені по руці її пилом! І я їй повірила. Усміхнулася їй. Переді мною стояло сполотніле від образи завдання...

Я всміхалася…

А вікно! Я пам’ятаю — воно дивилося на мене хлопчачими очима під гроном проміння. Крізь його світлу плоть я бачила, як мені маше готель «Болгарія». Повірила. Всміхнулася. Як така гарна чарівниця — далечінь — обернула мій величезний готель на тендітну іграшку. О, як від того вікна усе скидалося на блискучу луску слюди...

Хто винний?

Так. Сонце. Воно було наче золота левова голова, бавно тьмяніло, і горда його грива наближалася кольором до старого золота.

Крейда заплакала в моїх руках. Я забула про неї. Пил став липким від її сліз на моїх долонях.

Завдання благало мене. Крізь його цифри пробігали останні «сонячні ластівки» й глузували.

Тоді мені стало страшно. Раптом здійнявся вітер. Так, штовхнув віконниці й наринув. Розігнався від кафедри, задмухав на зошити, розхитав абажури. Він мене, мене шукав. Щойно побачив, що я стою біля дошки — усміхнена, запорошена крейдою, — задихав мені у волосся, розкуйовдив його, надув мені рукава, як сині кулі. Фартух мій став вітряний і наче потемнів. Він тяг мене кудись. Куди? З ним рушила б кудись назавжди...

Однак...

Завдання благало мене.

Мушу залишитись.

І він уняв. Затих. Плакав. За мить знову став страшний. Загрюкав у вінка. Дошка заніміла. Вона тремтіла, а цифри втратили свої обриси.

Пішов собі. Кімната мовчала. Я була зовсім одна. Згас готель «Болгарія». Вікно ненавиділо мене.

Цифри отямилися. Підскочили. Засмикали моє волосся, закололи очі, почали мене бити, страшні й ошкірені, ображені.

Я відчувала, як по спині наче повзають мурахи... Мені було боляче.

Сльоза. Вона прийшла з правого боку, звідтам, де найглибший погляд — від зіниці, від того місця, де, наче малі теплі сузір’я, кубляться таємниці.

Сльоза — вона прийшла точнісінько як істина. Я відчуваю, як тане її маленьке сердечко і досягає рота. На обличчі блищить її срібна стежинка — найнімотніше моє признання — я винна.

Мене зрозуміли вікна — притихли. Притих в своїй світлині готель «Болгарія».

Завданя лишилося нерозв’язаним. Воно вже на мене не ображається.

Мені прощають. Я щаслива. Мій щоденник  тремтить з сорому, але я щаслива, що знов маю свій готель «Болгарія», вітер, який любить мене, і вікно з поглядом хлопця. Вони завжди дивитимуться, коли я стоятиму біля дошки, лічитимуть кожний мій крок до неї і обертатимуть на свято кожнє моє опитування.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Петя Дубарова
История  на едно изпитване

Една сълза — като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?

Аз зная — тебеширът. Той беше и фалшив, и грозен, а мъчеше се да прилича на кристалче морска сол. Как сипна по ръката ми прашеца си! И аз му повярвах. Усмихнах му се. Пред мен задачата стоеше побеляла от обида…

Усмихвах се…

Дали прозорецът! Аз помня — той ме гледаше с очите на момче под кичур от лъчи. През светлата му плът видях как маха ми хотел «България». Повярвах му. Усмихнах се. Как тази хубава вълшебница — далечината — бе превърнала моя огромен хотел в изящна играчка. О, как всеки от прозорците беше сякаш блестяща люспа слюда…

Кой бе виновният?

Да. Слънцето. То беше като златна лъвска глава, бавно потъмняваше и гордата му грива добиваше цвета на старо злато.

Тебеширът заплака в ръцете ми. Бях го забравила. Прахът полепна от сълзите му по дланите ми.

Задачата ме молеше. През цифрите й пробягваха последни «слънчеви лястовици» и й се надсмиваха.

Тогава стана страшното. Внезапно рукна вятърът. Да, блъсна прозорците и рукна. Засилен, от катедрата задуха из тетрадките, разклати абажурите. Той мене, мене търсеше. Когато ме съзря на дъската — засмяна, тебеширена, — задъха се в косите ми, разроши ги, изду ръкавите ми като сини балони. Престилката ми стана цяла вятърна и сякаш потъмня. Той дърпаше ме някъде. Къде? С него бих отишла винаги, навсякъде…

Но…

Задачата ме молеше.

Аз трябва да остана.

И той разбра. Утихна. Плачеше. След миг отново стана страшен. Заблъска по прозорците. Дъската онемя. Трепереше и цифрите загубиха очертанията си.

Отиде си. Мълчеше стаята. Аз бях съвсем сама. Изгаснал бе хотел «България». Прозорецът ме мразеше.

Цифрите се съвземаха. Те скочиха. Задърпаха косите ми, забодоха очите ми, заудряха ме, страшни и озъбени, обидени.

Аз чувствах как пъплят по гърба ми като мравки… Болеше ме.

Сълзата. Тя дойде направо от най-дълбокото на погледа – от зеницата, от мястото, където като малки топли съзвездия се гушат тайните.

Сълзата — тя дойде направо като истина. Аз чувствам как се топи малкото й сърчице и достига устните. По лицето ми блести нейната сребърна пътечка — най-нямото мое признание — виновна съм аз.

Разбраха ме прозорците – притихнаха. Притихна в светлините си хотел «България».

Задачата остана нерешена. Но тя не ми се сърди повече.

Прощават ми. Щастлива съм. Блокнот ми тръпне от стыда,  но я счъм щастлива, че пак имам своя хотел «България», вятъра, който ме обича, и прозорец с поглед на момче. Те ще гледат винаги, когато съм изпитвана, ще броят всяка моя крачка към дъската и ще превръщат в малък празник всяко мое изпитване.
 
Петя Дубарова
1976 г.