Тръгнал Мечо през полето
да си дири някъде храна.
И било съвсем по светло,
когато заблудил се сам така.
Взело да се мръква под небето,
ала Мечо бродел сам нерад.
Тъжно му било и клето,
нямал братче, ни сестра.
Така умислен, стигнал сам
пред рекичка сред полето.
Погледна в нея, към водата,
мигом там се спрял сега.
Беше чудно… малката луна
бе слязла в бистрата рекица.
Той плахо лапичка протегна,
да я погали сред полската нега.
И му бе шегичка , и забавно,
та кога се мръкна- не разбра.
Себе си видя като в огледало-
плесна с лапа по хладната водица.
Вдигна поглед- облаци в небето,
в раздумка и на сенденчица.
После бавно тръгна за натам,
към бърлогата си устреми се.
Тежко стъпва , ала гладен,
Мечо за медец и каша замечта.
На разходка сред полето
© Copyright: Йорданка Радева, 2016
Свидетельство о публикации №116020607901
Свидетельство о публикации №116020607901
Рецензии