Денят погина
в непоследен път.
От болката ми
залезът е тъжен.
Прозорецът блести
с облещения лик,
а душата ми подири
мълком изцеление.
Прибирам в стаята си
последен щрих на вечерта,
а тишината й до болка
всичко в мене вледенява.
Увисва мисълта ми
по отсрещния улук.
Обесена е вечерта,
а утринта е като плява.
Луната мръщи вежди,
от път изплезила език.
И ръцете ми са ледни,
очертали граница
в обърканите чуства.
Те търсят топлина,
но я намират по чашата
с ухание на мляко и кафе.
Денят забрави вчера.
След среднощ пише
план за свойто утре.
След среднощ
© Copyright: Йорданка Радева, 2015
Свидетельство о публикации №115101607918
Свидетельство о публикации №115101607918
Рецензии