Пеньо Пенев. Стежка

Пеньо Пенев СТЕЖКА


Кров’яніє зоря над лісами,
наче свіжа оголена рана,
з тужним стогоном понад житами
піднімається хвиля рахманна.
 
Вітер, мовби прощаючись, плаче,
догоряє утомлена днина.
Вечір, вечір спадає неначе,
пада тиша на білі стежини.

Кожен має належне від Бога,
нам судилася стежка від долі...
І мені випадала дорога,
мій путівець в життєвому полі!

Крок лишень — і дістануся краю! —
Переходжена стежка життєва...
Що судилось іще — я не знаю,
Мабуть, ось вона, хвилька кінцева!

Скільки доброго втратив бездарно,
навіть маминих усмішок миті.
Мав я все, але згаяв намарно —
вже нема мені щастя на світі!

Краще б жити було самотою —
Все минуще, за винятком смути!
Наймиліше — мине стороною,
а найближчому — далеччю бути.

Всяка клятва — то зрада і втрати,
всякі пестощі битимуть грубо. —
Мабуть, краще нічого не мати,
щоб не знати тяжкої загуби!

Всяк вогонь, що горить — догоряє,
з часом всохне й живець, безперечно.
Все, що квітне, — колись відцвітає,
той, хто родиться, — вмре доконечно.

З часом вужчає шлях для блукання,
всяку радість завершують муки.
Хай не буде ніколи спіткання,
щоб за ним не було і розлуки!

...Хай дотлілий цей день над лісами
кров’яніє, ятрить, наче рана...
Хай із стогоном понад житами
піднімається хвиля рахманна...


(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Пеньо Пенев ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
 
Уморения ден догорява,
плаче вятърът — сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
 
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
 
Още крачка — и ето го края! —
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
 
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих —
няма щастие, щастие няма!
 
Сам да бъдеш — така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
 
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. —
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
 
Всеки огън гори — догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти — прецъфтява,
туй, което се ражда — умира.
 
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
 
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...