Монолог на един самотник, Генка Богданова

Не искам да  крия, отровата пия,
отчаян от този живот.
Тъй дълго самотен, повярвайте вие,
живеех сред вас като скот.

Защо сте смутени? Живота във мене,
реших да убия без жал.
Сърцето ми стене, аз живях до колене
затънал в житейската кал.

Едва ли за мене, със сълзи солени,
заплакал би някой с тъга?!
Хора студени  и нагли кретени,
без жал ме презират сега.

Очите навеждат, към мен не поглеждат,
не виждат те в мене  човек.
За мене надежда и Бог не отрежда -
самотни сме в нашия век!”

Протягах ръката, но не за парата,
жадувах за думи добри,
за човещината, открила душата
под дрипите стари дори.

Приех  с неохота: - такъв е живота,
суров, прагматичен и сив
и мъкнех „хомота” на свойта Голгота,
тешах се, че все пак съм жив.

Така е, обаче, душата ми плаче,
за капка човешка любов.
Тъгува и плаче, и страда така, че
за свят по-добър  съм готов!

Прощавайте хора! Надявам се „горе”
да имам съдба на Човек!
Жадувам, не споря,  живот без умора,
смислен, достоен и лек!