Красимир Георгиев - Да умреш във Варанаси, перевод

          Беше пролетна вечер. С моя приятел Христо Банковски пиехме червено вино в "Дълбок зимник", когато ме попита:
          – Можеш ли, поете, да опишеш смъртта си?
          Час по-рано той описа смъртта си. А месец по-късно я намери.
          Изминаха двадесет години. Правя разни нещица. Нося времето на гърба си, тапетите избледняха, но продължавам да се прекланям пред мъдреците. А преди час описах смъртта си. Имам още цял месец...




ДА УМРЕШ ВЪВ ВАРАНАСИ

Скитам. Търся своята сянка и следвам посоката на вятъра.
Радвам се на днешния ден и се страхувам от идния.
И дописвам стиховете си и подреждам душата си,
а босите ми крака оставят топли следи върху Индия.

Слънцето разтваря над мен отвора на барабана
и докато се борят в мислите ми птиците и кучетата на покаянието и съмнението,
срещам старец и старица, ръка за ръка хванати,
срещам ги по пътя към последното им поклонение.

Бяха тръгнали тлеещите останки на телата им за свещения Варанаси –
най-свещения от свещените градове на земята,
там искаха да умрат, затова внимателно местеха сърцата си и стискаха в шепи духа си,
за да стигнат до Варанаси и да нахранят с дългия си живот устата на реката.

През дългия си живот имаха само един кон и една стряха,
но това си беше цяло богатство, защото бяха дарени с деца и прозрение.
Конят им беше буен, юздите му горяха,
а в колибата ден след ден се подготвяха за прекрасното плуване към вселената.

Варанаси – най-старият град на земята,
градът с две хиляди храма –
в него са славили победители и богове героите на Махабхарата,
в него са брали сочни плодове героите на Рамаяна.

Във Варанаси великият Ганг се насочвал право към небето,
във Варанаси били събрани духовете на предците и на бъдните,
Варанаси – портата към света на пазителите на световете,
Варанаси – щастливото обиталище между зачеването и отвъдното.

– Това е светът, няма отвъден свят! – казвам. – Само нероденият е вечен.
Когато смъртният е отсечен от смъртта, изчезват и богове, и слово.
– Какво говориш, любезни сър, никой не знае, бели човече,
от кой корен ще се появи отново.

Никой не знае кога ще си отиде и кога ще се върне,
затова повече не товаря кривите гърбове на праведните със своето еретично мнение.
Ако поръсим с надежда изсъхналите си дънери,
може пък да израснат клони и да се върне зеленото.

Старецът – сокол, прибрал крилете си и завързал полета и тегобите
в смъртен и смъртоносен възел от мъдрост и безумие.
Когато се изтощи плътта, връща се към утробата
и ляга като змийска кожа върху мравуняк.

Старицата – сухо оризово зърно, лицето й прашно, а душата й бяла,
бе живяла достойно, не бе безчестила ложето на учителя, затова греят очите й,
сякаш са останали само очите и няма никакво тяло,
сякаш тялото вече е разпиляло пепелта си сред водите.

Във времето е впрегнат конят им, но юздите му вече догарят.
Бяха прелетели през живота заедно, като две влюбени птици.
– Тя беше млада и лотосоока! – казва старецът.
– А той гасеше горящи въглени! – казва старицата.

Но сега са сгърчени и студени лотосът и жаравата, затова пълзят към Варанаси.
Вали дълбок дъжд. Тревата пищи. Разстилат покров метри и километри и се нижат благословения и проклятия.               
За да се радваш на дълъг живот, трябва да обикнеш старостта си,
а после да влезеш в окото на слънцето, да се разтвориш във вятъра.

О, велики Ганг, вземи ни със себе си и озари ни,
нас – стареца, старицата и поета,
нас – странните странници, пилигримите,
търсещи пътя към небитието.

И ни допуска до свещения Варанаси станът на съдбата.
Град като град, като останалите мръсен и скучен,
просяци пъплят по площада между нозете на реката,
във въздуха – сиви птици, на земята – дръгливи кучета.

Тече тежката река и тъче покаяние и съмнение станът.
– Съжалявам – бе казал лекарят, – но болестта е скоротечна!
Слънцето затваря над мен отвора на барабана.
Диагноза: вечност!

Целувам пергамента върху челата на беловласите.
Около нас танцуват и пеят просяци, а великият Ганг им приглася.
– Ти си добър син – казва някакъв грешник, – щом си довел до Варанаси
крехките лодки на майка си и баща си.

После на брега виждам сянка и допушвам последната си горчива цигара
и дописвам последното си стихотворение.
Всичко гори и всичко изгаря.
След майката и бащата идва прозрението.

– Аз съм всемогъщата смърт, аз съм коренът на бъдните неща – казва сянката на съдбата, –
аз съм безграничното обиталище на безкрая.
– Всичко върви от смърт към смърт – отговарям на сянката, – а после се разтваря във вятъра.
Това е точно така. Зная.

Скитах. Оставих топли следи. Готов съм за кремация.
Можеш ли, смърт, да разбереш поета?
Това е най-бляскавата ми рецитация.
Намерих сянката си! Спира сърцето ми...

И се издига етерният ми дух над свещения Варанаси.
Извира Ганг от земята и се влива в небето.
И дарявам на пеещите просяци пепелта си.
Можеш ли, смърт, да разбереш поета.

(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)

Да умрёшь в Варанаси

Был весенний вечер. С моим приятелем Христо Банковским мы пили красное вино в «Глубоком подвале»»,
и тогда он меня спросил:
- Можешь ли ты поэт описать смерть свою?
Некоторое время назад он описал свою. А месяц спустя её нашёл.
Прошло двадцать лет. Делаю всякое разное. Ношу время на горбу своём, побледнели обои, но продолжаю преклоняться перед мудрецами. А час назад описал смерть свою. Имею ещё целый месяц.


Скитаюсь. Ищу свою тень и следую направлению ветра
Радуюсь сегодняшнему дню и страшусь наступающего
И дописываю стихотворение своё и успокаиваю душу
А босые мои ноги оставят тёплый след в горах Индии.

Солнце растворяется надо мной из утробы барабана
И пока мысленно борются птицы и собаки покаяния и сомнения
Встречаю старца со старицей взявшихся за руки
Встречаю их на пути к последнему поклонению.
 
Тронулись. значит, тлеющие останки их тел в священный город Варанаси. –
Найсвященейший из священнейших городов на земле.
Они хотели там умереть, поэтому внимательно слушали сердце и сжимали в кулаки дух свой
За чтоб достичь Варанаси и за долгую жизнь накормить уста свои рекою.

Всю свою долгую жизнь они имели только одного коня и одну крышу
Но это было целое богатство, потому что дарены были с детьми и прозрением
Конь их был буйным, уздечки на нём горели
А в колыбели день за днём подготавливалось прекрасное плавание по вселенной.

Варанаси самый старый город на земле
Город двух тысяч храмов –
Где славились победители и божественные герои Махабхараты,
Город, сочные плоды которого, вкушали герои Рамаяны.

В Варанаси Великий Ганг получил право истекать в небеса
В Варанаси были собраны духи предков и потомков
Варанаси порт света для хранителей мира
Варанаси – счастливое обиталище между зачатием и рождением.

- Этот мир ещё не рождён, - говорю, - только нерождённое вечно
Если у смертного отсечь смерть, исчезают и боги и слово.
- О чём вы говорите любезный сэр ни одип человек не знает
От какого корня он появился на свет снова.

Никто не знает когда он уйдёт и когда вернётся
Зачем сегодня возлагать на спину праведников свою ересь
Если с надеждой польём своё  засохшее дерево
Может быть опять распустятся ветки и вернётся зелень.

Старец – сокол, убрал крылья и завершил полёт и подытожил
Смертный и смертоносный узел мудрости и безумия
Когда истощается плоть она возвращается в свою утробу
И возлежит как змеиная кожа на муравейнике.

Старица – сухое рисовое зерно, лицо её пыльное, а душа белая
Потому что жила достойно, не обесчестила ложе учителя, поэтому её горят глаза
И представляешь, остались только глаза и без никакого тела,
Тело своё она как пепел распылила над водою.

Конь их запряженный во время, но узда его догорает
Они пролетели через жизнь вместе, как две влюблённые птицы
- Она была молода и лотосоока! – сказал старец
- А он гасил горящие угли! – сказала старица!

Но сейчас охладели жаркие угли, поэтому они добираются в Варанаси.
Идёт проливной дождь, пищит трава. Расстилается покров на метры и
Километры и нанизываются благословения и проклятия.
Чтоб радоваться долгой жизни надо привыкнуть к своей старости.
Влезть в око солнца и растворится в ветре.

О великий Ганг, возьми нас к себе и озари нас
И старицу, и старца, и поэта.
Нас странствующих, путешественников и пилигримов
Ищущих путь в небытие.

И нас пропускают в священный город Варанаси, табор судьбы.
Город, как город, как и остальные грязен и скучен,
Попрошайки снуют по площадям между ногами реки
В воздухе - серые птицы, на земле трусливые собаки.

Течёт тяжёлая река, течёт покаяние и сомнение.
- Сожалею – сказал доктор, - но болезнь скоротечна!
Солнце закрывается надо мной в утробе барабана.
Диагноз: вечность!

Целую пергамент чела беловолосых
Вокруг нас танцуют и поют попрошайки их пригласил великий Ганг.
- Ты хороший сын, - сказал некий грешник, - если довёл до Варанаси,
Хрупкие лодки своих матери и отца.

После на берегу, вижу тень и докуриваю свою последнюю горькую сигарету
И дописываю последнее стихотворение
Всё горит и всё сгорает
Через мать и отца приходит прозрение.

- Я всемогущая смерть, я корень будущего, - сказала тень судьбы
Я безграничное обиталище бесконечности
- Всё идёт от смерти к смерти – отвечаю тени, - а потом растворяется в ветре.
Это действительно так.  Я точно знаю.

Скитался. Оставил тёплые следы. Готов к кремации.
Можешь ли ты смерть понять поэта? 
Эту мою блестящую декламацию
Я нашёл свою тень. Сердце моё останавливается

И воздымается настырный мой дух над священным Варанаси
Истекает Ганг от земли и вливается в небо
И дарю я попрошайкам свой пепел.
Можешь ли ты смерть, понять поэта.