По мрачина

Денят преваля със уморени сенки от мълчания,
залезът свенливо се промъква по шепици от сняг.

Нощта проплаква в стон, затъжена все по някого,
до болка очите си присвила, а в зениците ;- смях.

Отвъд мрачината на брега безсловесна до безкрая,
а отвъд виновни и невиновни несметни разстояния,

тя упорито пъпли по тежки калдъръми на съня си,
и пише имена, и птици. Оставя знаци. И очаквания.

А далече някъде, отвъд пожеланите небета в паметта,
и далече... над всичките мажорни смели пожелания,

потеглям извън и само във съня си по пътища към теб,
такава... каквато само ти ме искаш и само ти ме знаеш.

И дори времето ни по вечерен мрак някога да спре,
и дори сами със теб да останем без залези и изгреви,

дори морето скръбно от зеленото до болка да реве,
ще бъда дълго там, където винаги ще се завръщам,

повече от жива, и повече от истинска... за двама ни.
В сърцето ти само . По белите очи... на мрачината.

художник- Иван Айвазовски