Иосиф Бродский Через два года След две години

„ЧЕРЕЗ ДВА ГОДА”
Иосиф Александрович Бродский (1940-1996 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ

Не, ний не сме по-глухи и по-стари,
говорим своите слова предишни,
саката ни са все тъй тъмни, вярваме
и същите жени не ни обичат.

И пак понякога играем щедри
в амфитеатрите на самотата,
над нас просветват същите фенери
и нощни удивителни премятат.

Живеем с прежно, сякаш с настояще,
а бъдещото време ни е чуждо,
и пак не спим, забравяме за спящите,
отново вършим работата нужна.

Пази, о, хумор, юношите здрави
на блясък и тъма сред кръговрата,
велики те са за позор и слава,
добри – за този век на суетата.


Ударения
СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ

Не, ни́й не сме́ по-глу́хи и по-ста́ри,
гово́рим сво́ите слова́ преди́шни,
сака́та ни са все́ тъй тъ́мни, вя́рваме
и съ́штите жени́ не ни́ оби́чат.

И па́к поня́кога игра́ем ште́дри
в амфитеа́трите на самота́та,
над на́с просве́тват съ́штите фене́ри
и но́штни удиви́телни премя́тат.

Живе́ем с пре́жно, ся́каш с настоя́ште,
а бъ́дештото вре́ме ни е чу́ждо,
и па́к не спи́м, забра́вяме за спя́штите,
отно́во въ́ршим ра́ботата ну́жна.

Пази́, о, ху́мор, ю́ношите здра́ви
на бля́сък и тъма́ сред кръговра́та,
вели́ки те́ са за позо́р и сла́ва,
добри́ – за то́зи ве́к на суета́та.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Иосиф Бродский
ЧЕРЕЗ ДВА ГОДА

Нет, мы не стали глуше или старше.
Мы говорим слова свои, как прежде.
И наши пиджаки темны; всё так же.
И нас не любят женщины всё те же.

И мы опять играем временами
В больших амфитеатрах одиночеств.
И те же фонари горят над нами,
Как восклицательные знаки ночи.

Живём прошедшим, словно настоящим,
На будущее время непохожим,
Опять не спим и забываем спящих,
А также дело делаем всё то же.

Храни, о юмор, юношей весёлых
В ночных круговоротах тьмы и света
Великими для славы и позора
И добрыми для суетности века.

               1960 г.




---------------
Руският поет, есеист, драматург и преводач Йосиф Бродски (Иосиф Александрович Бродский) е роден на 24 май 1940 г. в Ленинград. Първите му стихотворения са от 1956 г., първата му публична изява като поет е през 1960 г., когато чете свои стихове в Двореца на културата в Ленинград; първото му публикувано стихотворение е в сп. „Костёр” (1962 г.). През 1964 г. е арестуван и осъден на 5 години принудителен труд по странното обвинение „За тунеядство”. Присъдата му предизвиква широк отзвук сред световната общественост. През 1965 г. е назначен за преводач към ленинградското отделение на Съюза на писателите в СССР, с което присъдата му е „замразена”, но ръкописите му не се издават в Русия, въпреки че в чужбина името му вече е известно. През 1971 г. е избран за член на Баварската академия на изящните изсуства. През 1972 г. е лишен от съветско гражданство и заминава на Запад – първо в Австрия, след това в Англия и в САЩ. Продължава живота си като университетски преподавател по история на руската литература, руска и световна поезия, теория на стиха и др. в 6 американски и британски университета. Автор е на стихосбирките „Стихотворения и поэмы” (1965 г.), „Остановка в пустыне” (1970 г.), „Selected poems” (1973 г.), „Конец прекрасной эпохи: Стихотворения 1964-1971” (1977 г.), „Часть речи: Стихотворения 1972-1976” (1977 г.), „A Part of  Speech” (1980 г.), „Римские элегии” (1982 г.), „Новые стансы к Августе” (1983 г.), „Мрамор” (1984 г.), „Less Than One: Selected Essays” (1986 г.), „Урания” (1987 г.), „To Urania” (1988 г.), „Marbles” (1989 г.), „Примечания папоротника” (1990 г.), „Осенний крик ястреба: стихотворения 1962-1989 годов” (1990 г.), „Watermark” (1992 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Каппадокия” (1993 г.), „В окрестностях Атлантиды” (1995 г.), „So Forth: Poems” (1996 г.), „Пейзаж с наводнением” (1996 г.) и др., на книги с драматургия, есеистика, публицистика, проза и преводи. Лауреат е на Нобелова награда за литература (1987 г.). Гражданин е на СССР и на САЩ. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк.
---------------

* (экспромт: Юрий Пушкарёв/ Первый)

„Нет, мы не стали глуше или старше.
Мы говорим слова свои, как прежде.
И наши пиджаки темны; всё так же.
И нас не любят женщины всё те же...”

В моих словах не много оптимизма
ведь проявляли мы не раз характер скотский,
мы так и не дождались коммунизма
но и не стали старше как сказал Иосиф Бродский,

что он имел ввиду конечно же загадка
подвержены тела влиянью тлена
свобода же конечно очень сладка,
но только если не цена её „измена”.