Дафинка Станева, Берега одиночества, с болгарского

Обитаю здесь мидией, камнем,
Белой чайкой парю в облаках,
На Колхиду готовлю я плаванье
Из заливов в родных берегах.

Дни счастливой любви здесь скитаются,
Юность бродит за мной по пятам,
Но колючками в ноги впивается
Боль разлуки, что выпала нам.

Часто в сети мои попадаются
Славы амфоры, прямо со дна,
Но тревога в душе разливается –
Там эскадра врагов приближается, 
Всё  яснее и ближе  видна.

И гляжу я на волны в смятении,
Безнадёжность туманит глаза -
Берега мои ждёт разорение,
Неизбежно фрегаты крушение,
Потерявшей в штормах паруса… 

Время мелким песком утекает,
И тоска следом вьётся за мной.
Как бессмысленны выкрики чаек,
Мудрость камня,  лишь в ней есть покой.

Не всегда ты, мой флагман житейский,
Вдаль летишь на попутных ветрах.
Лицемерный цинизм фарисейский
Переждём на моих берегах.

   Авторизованный перевод Ирины Трушиной



Брегове на самотата

По бреговете си на самотата
живея като чайка, камък, мида.
Сред приливи и отливи се мятам
ту в залив тих, ту в поход към Колхида.

Любовен спомен с бриза лек долита,
по плажовете младостта ми тича.
Раздели после боцкат ми петите,
към дъното ме мъката повлича.

И неведнъж в изпитаните мрежи
улавям родни амфори със слава.
Но в мен пропрлаква мисъл безнадеждна,
че вражата ескадра приближава.

Безсилна с морските вълни въздишам,
линеят бреговете ми богати.
И чувствам се безродна и излишна –
изгубила платната си фрегата.

Изтича времето ми. Древен пясък,
тъгата неусетно ме превзема.
И всекидневния безсмислен крясък
със мъдростта на камъка приемам.

И нищо, че житейският ми флагман
не винаги лети с попътен вятър –
в съдбовния маршрут аз пак ще плавам
към свойте брегове на самотата.