Огледалото

ОГЛЕДАЛОТО

  „Всичко зависи от всичко:
всички неща са свързани,
нищо не е отделно от друго.
Ако хората можеха да се променят,
всичко би могло да се промени.”
Г. Гурджиев

       Всичко у мен е цензурирано. Моите болести са с имена потиснатост, малоценност, тревожност, несигурност. Усет за невъзможна откритост в контактите с другите. Контактите с другите хора при мен се разпадат.

       У вас е налице душевно равновесие. И затова сте пълноценен. У мен душевното равновесие винаги се люлее от ветровете на копненията. И може би затова не съм пълноценна. Неравновесното равновесие разтърсва моята цялост. То ме отдалечава от самата себе си и моите възможности. Разумът ми се изгубва в мъглата на несбъднати мечтания, а емоциите се изявяват и вихрят на слободия. Умът ми е попаднал в най сладките сънища на емоционалните истини, които могат да бъдат и слънчеви, топли и жизнотворящи, изпълнени с пламъка на любовта, извън дълбоката мрачност на реалната обител на ревността, злобата, интригата, алчността.

       Знаете колко много ви ценя. И колко дълбоко сте навлезнал в сърцето ми. Не ми се сърдете. Ако  съм сгрешила, то е поради посланията, които декодирам не с ума, а със сърцето. Или поради искреността на простотата ми. Простете ми.

       Надявам се, че задълбочено сте се огледал в огледалото на мислите ми. Надявам се, че с очите на зрелостта сте разлистили мигновенията които  ми подарихте. Надявам се, че не съм нарушила вашия вътрешен мир, а само съм отразила вашата цялост.
       Вие, вие мое безкрайно очакване, просто сте в мен. И аз с вашето присъствие намерих своята цялост.
       Написах молитва. Събудих се с мелодията и думите в нея. Макар и денят ми да е труден, чувствам се прекрасно.
       Молитвата е за вас. Вие сте главното, същностното в нея. Така е. Бог ми я прати с музиката. Звучи  с мелодията. Защо ли? Когато е от сърцето, Бог е с мен. Ето спасението. Тази молитва извира леко. Извира точно от там, където вярвам, че е Бог. Сърцето.

       Прости ми. Може би тези думи или тези мисли не бива да ги изричам. Благодарна съм, че пътищата ни се докоснаха макар и едва. Но те се докоснаха по неповторим начин. По неповторим начин изпълниха същността ми с мигове на смълчана преданост към преживяното заедно. Колко е то? Почти нищожно... но зависи от гледната точка, както обичате да се изразявате. А тя е вълшебството... Не беше се случвало нищо такова в дните ми.
      Сега е след полунощ. Тайнството на тайнствеността бодрува. И моите мисли и моята топлота, моята цялост е за вас. Бих искала дните ви да са щастливи. Дните ви да са топли. Дните ви да са добри и слънчеви. Не бих искала с нищо да наруша вашата радост и ведрост. Бих искала само да я умножа. И аз се моля за това.
              Сигурно по мой начин, по особено мой начин Бог е в мен и ми е позволил да намеря пътя към вас. Пътят за мен е любовта. И си мисля, че всички неща в живота са негова воля. Дори и онова мигновение на докоснатите ръце в таксито, когато се почувствах дете. Дете омагьосано от вълнението на сетивата с пламнало съзнание и липсващ разум. Дали онзи миг не трябваше да се случи? Дали?
       Аз имам свободата. Имам свободата да избирам. Но Бог ми  поднесе този миг.Сервира го. И аз имах свободата да го вкуся или да отхвърля. Но Той го положи в блюдото на  една узрялост нестандартна по своята същност и поведение. И в една прекрасност по начин на общуване и реагиране на реалните световъзприятия. Как мога да не забележа това? Как мога?
       И аз избрах. Избрах да бъда до вас. Да ви слушам. Да попивам всеки емоционален момент от живота ви. Това се случи, защото  Бог ми даде възможност да видя необятността на вашата същност зад неглижиращия външен вид и неглижиращо поведение към заобикалящата реалност. Бог ми позволи да ви открия. Бог ми позволи... Но умът? Умът враждебно ме  санкционира. Измисля най-опасното пленничество. Капаните. Вина и несигурност. И аз попадам в тях и се предавам. Предавам се на подчинението. И се  чувствам тревожна, неспокойна, виновна. Но не! Сега може би съм намерила толеранс между ума и сърцето и съм обърнала гръб на капаните.
      Между вас и мен има само една разлика. Вашата мъдрост срещу моята детскост. Звучи налудничаво, но е така. В много отношения детето в мен е не само будно, но е взело властта и управлява зрялата жена. Това е показателно и разобличаващо чрез вашата сигурност и моята нестабилност и безпокойство. Моето безпокойство непрекъснато дебне. Поставя клопки. И може би тяхната паст ме поглъща, когато разгръщам въображението. А може би не гледам тяхната паст и съответно съм освободена от това да правя неща, които те ми диктуват. Вярвам, че всичко, което става в света е причинно-следствено обусловено. И доверявайки се на този космичен закон, следвам своя път. Бог е любов. Бог е онзи прекрасен миг, в който съм потопена до края на своята топлост на онова флуидно богатство, което обгръща сърцето ми, когато съм до вас. Бог е великодушен като ми позволи да се докосна до вашия свят. Прости ми, ако греша. Прости ми. Природата е Бог, а тя е в нас и ние я носим. Прости ми. Може би съм с откачена сензитивност  да потъвам дълбоко,  дълбоко до неразгаданата ми вътрешна безкрайност. Сега съм едно гнездо на безмерно щастие, когато очаквам да бъда до вас и безропотна тъга заради неосъществена сбъднатост. И гнездото сте вие. И  гнездото съм аз. Без да претендирам за някаква отговорност от ваша страна. Вие сте несъизмерим за обикновените битовизми. А аз съм частица от тях. Частица. Но може би това е магията на моето възприемане за вас.
       Страхувам се тази наивна откровеност да не  затвори всички пътища към вас. Всички входове на опознаване. Може би. Простете ми. Не искам да ви превземам. Не искам да нарушавам нищо от вашата цялост. Щастлива съм, че вие сте ведър и радостен в света с който общувате. И нека бъде така. И нека бъде така.
       Душата ми е пълна с поезия, чиито вдъхновение сте вие. Тъжно, обречено недостъпно, но достатъчно. Достатъчно събудило експлозия възприятия. Мое очарование, мое поетично вълнение.

Всяко твое мълчание
е плесница за мен.
И денят ми е беден,
омрачен
и ранен.
По-добре ме простреляй
с думи остри и зли.
Но не ме заразявай
с тишината.
Боли.
        Зная, че животът е страдание. Това е участта на човека. Но да намери малко щастие в кипящата лава на многообразни емоционални препятствия и провали, може би е най-вълшебното достижение на духа. Аз търся добротата. И се опитвам да я впрегна в усещането ми за радост, усмивка, наслада, удоволствие. И зная, че лошотията не е нищо друго освен опит да се намери изход от определена затрудняваща или неприемлива ситуация. Ако имам сигурност в семейството, тя доставя и сигурността на живота ми. Ако нямам семейство, тази сигурност я търся в обществото. Но когато не я намеря и там, безпокойството се натрупва и ме обсебва. Почвата под краката ми пропада. Все едно намирам се в плаващи пясъци, които всеки миг могат да ме затрупат и задушат с емоционална безизходност.
       Зная всяко нещо си има причина. Зная и причината за моето настоящо състояние. Но може би се страхувам да го изразя гласно. Защото негласно то крещи и на ума, и на възприятията ми, и на онези уникални преживявания наричани чувства. Прозрях една нелицеприятна истина. Вие ме неутрализирате във всичко, но по начин типичен за умните хора. Аз прозирам същността само като се потопя в нещата на неочакваните реалности. И тогава горейки, осъзнавам, че всъщност вие сте ми подали тази информация, но аз съм я игнорирала поради моите имагинерни фантазии. Вие се спирате на детайлите. И се взирате в тях. И откривате механизмите на разумното.А аз не ги забелязвам. Търся обобщенията на многозначността и действам. Бързам да действам. И след това се взирам във всичко онова, което ме идентифицира като сачмоводител, което вие предварително сте видял чрез аналитичния си ум. Мозъкът е единственото нещо, което колкото повече го товариш, толкова повече се усъвършенства и се превръща в творяща субстанция. Може би аз не се взирам толкова и затова губя. Да обръщам внимание на детайлите, осъзнавам е моя важна работа.
       Виждам ви като символ на човешкото страдание и като символ на бохема. Как съчетаваш тези две противоположности в една същност не бих могла да отговоря. Може би денят и нощта са оптималния пример за хармонична цялост на две безкрайно различни лица на времето. И може би  самият бохем е изтъкан от тази амбивалентност. Съчетава мъдрост и фриволност. Мъдрост и равновесие противоположно на моята импулсивност и безпокойство. Вашето поведение е осъзнато. Моето импулсивно изстреляно от порива. Или пробудено от сърдечните желания. Неосъзнато. Най-напред действам а после мисля. И мислейки съзирам грешките си. И това ми създава допълнителни проблеми, допълнителни проблеми, които сама съм си изработила.
      Усещането ми е, че вие се отдръпвате от мен. Да задавам ли въпроси? Не. Ако вие не искате да споделите, каквото й да попитам, има ли вероятност да получа истината? Не. Ще ме посрещне мълчанието или премислена нецялостност. Не задавам въпроси. Зная, че ако искате да споделите ще го направите без да ви питам...
       Греша ли? Може би... ала малко вероятно.
       Правя неща подчинени на емоциите и после осъзнавам поразиите, които нанасям на любимите хора и себе си. Милиони са проявите и може би милиарди са нюансите на човешкото проявление. Защо ли го казвам това? Може би за да оправдая нестабилността си. Вие с високото чувство за отговорност, аз с високия праг на ранимост.

       Трудно ми е да осъзная вашето чувство за грях и вина. Трудно ми е. Дори невъзможно. Не разбирам. Виждам ви стойностен, объркан и светъл. Необходимо ли е да дистанцираш добротата, която създаваш за другите. Може би сърцето ви ще подскаже. Защото, това което създаваш и предлагаш е любов. Любов, която оздравява и възстановява.


      Осъзнатите хора днес са на изчезване. Благодаря ви за всичко. Благодаря, че ме карате да се вълнувам, да се радвам, да се тревожа, да се панакьосвам и страдам. Благодаря ви.