Винена соната

Беше време за труд. Беше слънцето в златно и бяло,
наедряваха кротко в градините попските круши
и пъхтяха лозите по пладне, от плод натежали,
а потта им засъхваше в сладката есенна суша.

Подир ден ги обраха и виното в бъчвите кротна,
и зачака да стигне по тъмно до жадните устни.
Беше силно и диво на вкус – като младо животно,
дето чака нощта, та в човешкия свят да препусне...

Тая зима животът бе луд и красив като огън,
сам опали постелите, сам ги подгря като пещи.
И мъжете разливаха вино, забравили Бога,
и целуваха после жените, от хляб по-горещи.

После пак беше пролет. И лято, под сенките скрито,
прегоряха по жътва последните бели светулки,
а когато дойде есента, запъхтяха лозите,
двойно тежки – от своя си род и от есенни люлки.


Рецензии