Валентин Сорокин - Плач по убитите

Плачь по убитым
         Мертвые не исчезают - они возращаются.

Кто в Чехии, кто в Пруссии, кто в Польше.
И здесь - повсюду мрамор и сирень...
Солдатам нашим памятников больше,
Чем сохранилось ныне деревень.

Вон хутор обветшалами домами
Давно плывет в пустеющий закат.
И - обелиск, мерцает он в тумане
Так грустно-грустно, вроде виноват.

И, к утру нахоложенному глухи,
В сутулом одиночестве тоски
По десять раз успели сшить старухи
Одежду на смерть и связять носки.

А смерти нет, лишь годы воском тают
И люди тают в дымке мировой.
И кладбища родные зарастают
Чужою и слепою трын-травой.

По ней роса игольчится морозно,
Над ней шумят угрюмо тополя.
Где накренились кладбища, там грозно
Осиротели русские поля.

Куда б меня судьба не уносила,
Я ни вблизи не понял, ни вдали,
Какая воля и какая сила
Нас убирает медленно с земли.

Неужто где-то беспричинно рады,
Хоть это ликованье не к добру,
В тот миг, когда я погребаю брата
Или теряю кровную сестру?

И век мой болен, и народ мой болен,
И сам я болен - ноша тяжела.
Как будто дума древних колоколен
Мне острым светом сердцем обожгла.

1989

Плач по убитите
        Мъртвите не изчезват - те се връщат.

Кой в Чехия, кой в Полша, в кътче пруско
и тук - навред под мрамор, люляк бял...
Войнишките ни паметници руски
са повече от живите села.

И хуторът със къщи овехтели
отдавна плува в залезна вълна.
Той - обелиск, трепти в мъгла пастелна
тъй тъжно - сякаш с някаква вина.

И - глухи за зора студена, тиха,
прегърбени в тъга от самота,
по десет пъти плетоха и шиха
стариците одежда за смъртта.

А няма смърт. Топят се като восък
години, хора в земната мъгла.
И заглушава гробищата злостно,
безоко безразличие сега.

Росата, заскрежена побелее,
шумят тополи в свода опустял.
Където гробовете килнати немеят,
осиротяват руските поля.

Където да ме носеше съдбата,
аз не разбрах - ни в чужд, ни в роден кът -
каква ли воля, сила непонятна
премахва ни от земния ни път.

Ала защо ли някъде се радват -
та без причина радостта не е добра,
в мига, когато брата си заравям,
или пък губя родната сестра?

Векът, народът - в болест изтерзани.
Аз също нося болка-тежина.
А песента на древните камбани
гори сърцето с остра светлина.

1989

Превод на български език: Дафинка Станева