Нещо като реквием, вместо нещо като сюита

         





                Посветено на Lucki!




Дъхти харманно житната ми равнина,

изражда зърно из утробните си рани,

дарява ни със майчината добрина

и с хляба, майчин - пак да ни нахрани...

 

Дъхти в съня си - с житни ветрища шуми,

с нестихналите си харманни, хлебни рани,

и сякаш паметта на ветрове реди,

в попуканите си от времената длани.

 

Реди им песните, плача им тих реди,

с които ветрищата, в своят сън болеят,

сама - с жътварските им сънища гори,

в харманите, отдавна, песни се не пеят...

 

Пресъхна песенният звън в шиниците,

жътварският им глас заглъхна в равнината,

остана само песента на птиците,

и тази на щурците, като за отплата.

 

Ухае въздухът на мащерка и пръст,

жътварите на равнината - днес ги няма,

поеха тихичко жътварският си кръст,

и песента им нейде - жътвено пристана.

 

Жътвари жънат нейде, късчето си хляб,

харманни песни - стон изплакват в тишината,

в тих път - прашясал, ветрищата гонят впряг,

кръвна дъхти, с харманите на равнината...



Прочети още: