Когато, тръгнеш си, със тишината,
навярно ще си тръгнат и звездите,
без разум, занемяла и луната,
ще ги застигне, нейде, по следите…
ще се смълчат над мене небесата,
и непокътнатата ми - вселена,
ведно ще колабират в слепотата,
и светлина от мен не прекроена…
ще замълчи дъха си късна есен,
в бездънните си бели пазви зима,
с виелици ще изрисува песен,
в която мене няма да ме има…
ще са красиви песенните думи,
изписани от страхове в душата,
че с късна обич в земните ни друми,
подобно слънце светеше луната…
човек, в подобна обич, страх открива,
пътеката, че няма да дотича,
тишинен знак душата му попива,
но продължава и докрай обича…
Когато тръгнеш си - сред тишината,
навярно ще си тръгнат и звездите,
в проблясък онемяла - и луната,
след моят дъх… след твоят… след следите…
Прочети още:
В тишината, когато...
© Copyright: Георги Чобанов, 2013
Свидетельство о публикации №113100708324
Свидетельство о публикации №113100708324
Рецензии