С шапка съм пред дверите ти, Господи...

Не съм аз просяк, Господи, и ти го знаеш,

но с шапка иде ми, ей тамо, да застана,

сам пред небесният портал, та да се смаеш,

щом от молитвите ми -

нищо,

не остана…



Несръчните си две-три книжчици ще нося,

с мой дъх, между кориците им запечатан,

и който види ме ще мисли – не, че прося,

а за печат пред портите ти,

теб,

че чакам...



Души ще гледам, как забързани минават,

едни нагоре, други пък – души, надолу…

Едните още - как на тебе се надяват,

а другите – с дъха,

прободен им,

на голо…



И всички те, край мене ще подминат нямо,

а книжките ми, с душата ми написани,

и шапката ми празна - ще подритнат само,

без грош да пуснат –

уж живи,

а орисани…



Ще гледам, и ще чакам Господи, докрая,

додето сам пред шапката ми не застанеш,

дори и в риск - гнева ти, Боже, да позная,

наместо с шапката –

със мен,

да се захванеш…



Речеш ли - сам книжките си ще ти подаря,

между кориците - с листите си слисани,

сама в които, в бездъх душата ми крещя,

с нечута болка,

с куплети,

недописани…



Вземи ги, Господи, сложи си ги във рамки,

ала кориците - недей, не ги разтваряй,

не са молитви за слуха безброят „мамки”…

Виж, по-добре е,

с шапката ми,

разговаряй…



Прочети още: