Хлебни магистрали

Иди! Вдълбай пътечката, която ни отвежда!

Далечен път, е, знам!... А друг – не ни остана…

Опасен ще е, той, но път е към надежда!…

Но залезите, там, ще бъдат жива рана…

 

Тръгни!... Усмивка запечатай на стъклото мътно.

Не ни мисли!… Детето - аз ще съм притиснал…

Ще бъде фолиото на стъклото много плътно…

Ще бъде мокрото в лицата дъжд разплиснал.

 

Ще изръмжи моторът, като хищен звяр в гърдите ни.

Дъха ни ще затъкне със пушилки люти…

Прозореца усмивката ще скрие от очите…

Последните ни думи ще са недочути.

 

Дъжда по устните ми във молитва ще засъхне.

Неистово ще моля - Бог да те закриля…

Ще моля времето, без теб, в секунди да отхвръкне…

По-скоро, с малкият - да тръгнем в твойта диря.

 

Не ни мисли! Изпратим ли те - вкъщи ще се върнем.

Навярно мълчаливи - до късно ще стоим…

Мъничко ще поплачем, тихичко ще се прегърнем…

И все пак - най-накрая, навярно ще заспим.

 

А ти - ще си поела път в нощта към океана.

Сълзите - граници нататък ще отмиват…               

Но първата – ще ти остави нямата си рана…

Далечни залези – всуе да я прикриват.