Завръщане от нищото

 

Не знам, дали ще ме дочакаш в зимата,

от дълъг зимен път,

да се завърна.

Студеното - дъха ми взе, и силата,

и цял съм от умората загърнат,

от толкоз дългият,

мой път през зимата…

Но ти  ме чакай,  чакай до завръщане -

сбери дръвца, сбери за огън под комина…

В купчинката - последните дръвца сбери,

стъкми огнището, огнището стъкми...

И чакай ме, и чакай ме,

и тъй пази,

край тебе, топлото да не изстине,

с искриците си тънки

посред зимата…

Вратата не заключвай,

и след зимата,

от дългият си път, доде се връщам…

Дъха ми, може да е взел,

и силата,

додето бялото му съм изнищвал,

в сърцето - за пътека към огнището,

към теб,

пътеката на трудно връщане…

 

Пред прага ли - застане друг,

и вместо мен,

прегърнеш го - по начин,

не прегръщала,

той, целият,

със мен, ще е проникновен...

С пътеката,

която ме е връщала,

към теб,

и топлото - все тъй, огнище,

след толкоз дългият ми път през зимата…


Но ти не чакай!...

А просто, прегърни ме!

Ще е завръщането ми,

от нищото…