Орехово адажио

Когато неусетно синьо затрепти

и залеза застине в будоар от сиво,

и пак сред клоните на ореха се извиси,

самотницата бяла с лунното си бледо-живо -

очите ти търся, търся погледа ти тих и топъл,

косите ти търся, пръстите ми търсят ги до вопъл...

 

Притихват клоните на ореха, мълчат,

в листата им трептят сълзите на звездици,

полюшват се в мълчанията, в пръстите горят,

всред клоните - безсъниците имат си сестрици –

очите ти търсят, търсят погледа ти тих и топъл,

косите ти търсят, пръстите им търсят пак до вопъл...

 

Няма го погледа, няма – очите ти,

ореха – ням е, сух и с безсънни зеници,

в листите пари топлият дъх на косите ти,

свойте безсъници пие с кротки звездни сълзици –

търси очите ти, търси погледа ти тих и топъл,

търси косите ти, клоните му търсят теб до вопъл...

 

Помнят очите ти, дъха и косите,

от очите, от погледа - спомени пият,

но безсъници тихо, пак процеждат звездите,

старите корени - безсънно болеят и гният...

Ореха търси очите, погледа търси до вопъл,

търси косите ти - съни в дъха си, спомена топъл...

 

Вятър далечен, днес, тъжно роши се в тях,

този миг сякаш чакал, сред предречен безчет...

Ореха - дъх да отпие... Сънен миг... Или грях...

Да напише с листа - свой последен, безсънен куплет...

Сякаш че тук са очите ти, тихи с погледа топъл...

Сякаш дъха пак в косите, ореха диша до вопъл...