Циганска клетва, Генка Богданова

Полъхва те студ, полазва те мрак,
тревога се стели под мъгла сива...
Чертае Съдбата фаталния знак,
изгаря сърцето ти раната жива.
Две черни очи - от гарван пера -
две отровни стрели пронизват душата.
Сякаш се скиташ в усойна гора,
жигосан на тягостна мъка с печата.
В гърдите ти – студ, в очите ти мрак,
пред тебе няма ни път, ни посока.
На черна магия с фаталния знак
беляза те, друже, Съдбата жестока.
Циганка млада пристъпи към теб,
беше кралицата тя на катуна.
Пламенна циганка – вятър над степ -
с огнени устни сама те целуна!
И с тази целувка душата ти взе,
сърцето ти клето попадна във плен.
Изгубиха пътя си твойте нозе,
последва катуна й с дух запленен.
Но можеш ли вятърът волен да спреш?
Не можеш да скриеш във шепи вода.
Как можеш насила любов да дадеш,
на дива кобилка да сложиш юзда?
Замина катунът, отиде си тя!
Сърцето ти в огън и лед се замята.
И вихър от мъка така връхлетя,
че в пъкъл за теб се превърна земята.
С черна магия две черни очи,
сърцето ти, момко, плениха навеки.
След онази целувка всичко горчи,
душата ти скита сега надалеко.
* *
Поетический перевод:Иван Ковшов

Крепчает стужа, леденеет мрак,
Густой туман волочится тревожно.
Судьба чертит на мне фатальный знак.
Стучит под раной сердце безнадежно.
Пронзают вороненые глаза
Меня как две отравленные стрелы.
Один скитаюсь между гор в слезах
С гнетущей мукою под их прицелом.
Бездушна грудь твоя, глаза пусты.
Я для тебя хоть что-нибудь бы значил.
Фатальный знак и магии кресты…
Не может поступить судьба иначе.
Как королева лагеря цыган,
Меня заворожила только взглядом.
Степные ветры, вольный балаган,
И поцелуй, сгубивший жгучим ядом.
Душа исполнилась его огнем.
Навеки стала пленницей цыганки.
А ноги сбились за лихим конем,
Увел который табор со стоянки.
Не покорятся ветры из степей.
Одной рукой не остановишь речку.
Любовь не ведает стальных цепей,
Как кобылица дикая уздечку…
На сердце пламя и холодный лед,
Цыганский лагерь растворился в далях.
Я, веря и любя, – ни жив, ни мертв,
Земные выстрадав в себе печали.
Глаза, как черной магией, в полон
Меня забрали молча, но без смысла,
Чтоб с поцелуем, чувствуя надлом,
Душа меж небом и землей зависла.