Мида

Понякога като огромни черни биволи
космати облаци по хоризонта скитат
– в полето ли, върху небето сиво ли? –
и пият локвите му, и пасат мъглите.
Друг път, подгонени наникъде от нищото,
препускат сред простора мълчаливо,
от вятъра с камшичен плясък нищени,
като табун жребци, развели гриви.

Днес в гъстото синило над дърветата
проплуват тъмните дъна на странни кораби,
пресичащи безкрая на моретата...
А тук е дъното, добрият свят е горе.
Да, тук е морско дъно. С пясъци, разстлани
сред шепите на невъзможен морски залив,
с незнайни риби, с водорасли и мълчание,
с дървета клонести – като застинали корали...

А аз съм мида между мидите-заселници.
Прегърнал дъното, загледан към незнайното,
прецеждам застоялата вода на своите делници,
сънувам Горната земя... и пазя тайната.
Една златиста песъчинка в мен е скрита,
една златиста песъчинка – дар потаен,
обличам я в седеф и все се питам:
дали ще стане бисер някога?
Не зная...

И чакам, вкопчен в камъка-съмнение, и страдам,
и са ми нужни още много дни – да видя
дали е песъчинката ми наказание,
или награда –
дали съм бисерна,
или ненужна стара мида...