Белият, бял мой лист

С какво ли не листът ми бял е цял изпъстрен.
С какво ли не листът ми целият посят е.
С жарта на  майчината гръд, и знака кръстен.
И с бащина сълза, в очите си пролята.
 
 
 
 
Със стъпките си първи, ненамерени.
Със отпечатъци по пепел, разпиляни.
Със гордостта, и с върховете й замеряни.
И с първотрепетни любови, преживяни.
 
 
С най-първите си, най-тихи въжделения.
С най-първите си бели пролети, копняни.
С най-първите си, и в целите, съмнения.
И с целомъдрие, в най-първите си рани.
 
 
 
Със святите си загуби, непрежалими.
Със зрелостта, и болките, в дъги изгряли.
Със слепи истини, и днес, неукротими.
И с белокосо, в покрайочията цяли.
 
 
 
С най-звънките си радости, съдбовност вплели.
С най-крехките си шепоти, всред блян родени.
С най-тънките си сънища, в бездън, поели.
И с неусетното, в мига, летоброене.
 
 
 
С какво ли не, листът посят е белият.
С лета, и  есени… със зими… с пролети…
С какво ли не изпъстрен, листът е целият.
И даже, с тъй тягостните вече полети...
 
 
 
И сякаш, със тъжно-жълтата си топлина,
едрее в късните си, есенни полета...
 
 


Прочети още: