Притулени сънища

 
 

 
 
 
И пак - пред прага съм на бащината стара къща,
 
оная - дето все в дъха си нося и притулвам.
 
За кой пореден път в съня, във бащин двор се връщам,
 
каква ли тайна стъпките ме водят да разбулвам.
 
 
 
Годините - криле проскубаха и отлетяха,
 
и недомислията - в сънища пъстреят, листят…
 
И в стъпките им, бурените семена посяха,
 
и няма как  - от бащиният двор да се изчистят.
 
 
 
Пресъхна дюлята, а крушите пък подивяха -
 
бърдачки капят, гният не обрани за ракия.
 
И само клоните на ореха ни пощуряха,
 
вдън небесата сини - вдън молитвено да вият.
 
 
 
А аз  – стихиите запомнил, снега и вятъра,
 
насън представях си - как къщата топят, повалят...
 
Съня ми - истина е бил, не филм и не театър,
 
в които мизансцени и герои се провалят.
 
 
 
Там, дето съм сега, за сънищата ми не знаят,
 
там  - нито прага мъртъв, нито къщата ми тачат.   
 
Там - в моят свят, във който само спомени витаят,
 
притулените сънища към прага бащин крачат.
 
 


Прочети още: