Надолу

        “Надоле, надоле, надоле...”
                Хр. СМИРНЕНСКИ

Зеленото неумолимо се сгъстява,
изстива бавно,
става непрозрачно,
насища се с оттенъците на кафявото –
все по-неподатливо тъмно,
все по-мрачно...

...Тук в здрача само мътни силуети скитат,
царува мрак,
отказват слух и зрение
и крият страшните си тайни дълбините
в бездънен свят на сенки и видения.

Надолу само непохватно бавно слизат
на батискафите черупките железни
с най-жалкия и най-безсмислен оптимизъм –
да стигнат в мрака
дъното на бездната.

И стигат!
Лягат тежко върху тинята.
С очи-прожектори към тайните надничат,
сменили с чернота
на океана синьото.

Обратни тъмни Еверести ги привличат
и те пълзят надолу в непрогледното.
Зове ги бездната,
зоват ги дълбините –
дано с  върховното усилие,
дано с последното
докоснат дъното,
открият неоткритото.

Те стигат долу!
Преизподнята ги чака
и с тях споделя своите видения.
Но аз защо не мога да се спусна в мрака
на бездната,
която дреме в мене?

Шейсет и шест години сляпо слизам
на собствената си душа в мъглите тъмни.
Довчера мислех: дъното е близо,
а то се спуща в мрака все по-стръмно.

Какво ме чака там?
Какво е скрито долу,
на същността ми в абисалните недра стаено –
пласт древна тиня ли?
Скала ли мъртва гола?
Какво лежи на дъното у мене?

И слизам шест десетилетия през мрака,
и всяка педя спущане е болка и умора.
А струва ли си болката това,
което долу чака?
И как обратно ще изплувам горе?

Навярно никак!
Няма край и дъно океанът
подгонил вал след вал над мене с кипнал гребен.
И слизам в бездната под мен...
...за да остана
на дъното на собствената си душа погребан.