Участ

          “...и когато заспим,
           ние бъраме, бързаме, бързаме.”
                Велин ГЕОРГИЕВ, “Бързина”
 
          “Ко мне приплывала зеленая рыба,
           ко мне прилетала белая чайка...”
                Анна АХМАТОВА, “У самого моря”

...И аз съм риба в тъмния подмол на лятото,
и аз съм част от птичите пасажи в синьото...
Тъй мътно кална е на времето водата
и тъй бездънна е на небесата тинята...

Пустиня жарка от страдание са дните ни
с тук-там оазиси от радост мимолетна;
море от болка пени яростно вълните си
край редки островчета суша неприветна.

Аз ще преплувам ли това море страдание,
потърсил на забравата сред него кея?
Но мъката е не море, а мироздание.
Какво са океаните пред нея?

А и защо да ровя с крехки перки тинята,
дълбоко плувайки в страданието, питам?
Защо с хрилете нежни да цедя годините,
защо да светят люспите ми в плитчините?

Да, бих могъл през дните да преплувам,
да прелетя с криле на ястреб – сянка в мрака,
бегом да ги премина...
Но дали си струва?
Какво след всичко в тъмното ме чака?

Не е ли редно опипом да прекося живота си,
със скороста на охлюв, слепешката –
не с рибешки зигзаг,
не с лястовичи темп,
защото
светът е болка, но какво лежи оттатък?

...Но аз съм риба в мътната вода зелена,
но аз съм част от птичите пасажи в синьото...
Какво ме гледате?
Досущ сте като мене –
безкрили птици, неми риби в тинята.