Владимир Маяковский Необычайное приключение Необик

„НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ”
Владимир Владимирович Маяковский (1893-1930 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
                (Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)

В зла жега залезът горещ
сред лятото пламтеше,
то беше зной
и пек, и пещ –
на вилата туй беше.
Баирът Пушкино с лице
в Акулови масиви,
в планинските поли –
селце,
крив покрив цигли свива.
А зад селцето –
пущинак,
навярно в тази дупка
се спуска слънцето по зрак
и бавно в мрака тупка.
А сутрин
пак
ще ливне лъч
и ален пек ще носи.
И ден след ден
събирам жлъч,
на слънце
се ядосвам.
Веднъж бях тъй сърдит, злочест,
че всичко в страх помръкна;
аз викнах в упор:
„Слънце, слез!
Достатъчно се мъкна!”
Аз викнах:
„Слънце, не бъди
безделник в небесата,
а дни и нощи тук седи –
рисувай с мен плакати!”
Аз викнах:
„Слънце в летен ден,
чуй, златочели братко,
ей тъй,
без работа, при мен
ела
на чай със сладко!”
Какво направих!
Що за риск!
Към мен за среща,
ето,
с лъч-стъпки слънчевата вис
закрачи през полето.
Уплахата си бързо скрих
и заднешком отстъпих.
В дома ми слънчев поглед тих
пристигаше по пътя.
В прозорче,
във врата
провря
то слънчевата маса,
пое си дъх,
до мен се спря
и басово ми каза:
„За първи път преглъщам, знай,
на зноя огън светещ.
Ти ме повика?
Давай чай,
и сладко дай, поете!”
В очите му – сълза от жар –
в събрана жега страда,
но аз
приготвям самовар:
„Добре, светило,
сядай!”
Защо ли тъй предързък бях,
та му крещях;
беззвучно
до него плахо клякам в страх –
какво ли ще се случи!
От него странна ведрина
струи;
за страх забравил,
без вест
за ранг и за вина
на слънцето разправям.
Оплаквам се
за туй-онуй,
че сбъркан е Растежът*,
а слънцето:
„Не страдай тъй,
в нещата просто гледай!
Нима на мен да светя,
виж,
е лесно?
Пробвай само!
Отиваш горе –
полетиш –
и светиш там за двама!”
Бърборихме си тъй до мрак –
до бивши нощи, ерго.
Какъв ти мрак,
тук ден е пак!
На „ти” сме вече с него.
И скоро
в дружески захлас
по рамото го тупам.
А слънцето:
„Ний – ти и аз,
приятели сме скъпи!
Да тръгнем с теб
със собствен глас
сред вехта шир, поете.
Ще лея мойто слънце аз,
ти – твойто,
в стиховете.”
Под слънчеви двуцевки*
мрак
и сенки се терзаят.
Плетат се стих и лъч и пак
навсякъде сияят!
Уморно,
иска миг покой,
в сънливост тъпа*
свърнало.
Но светвам аз –
и с блясък мой
деня отново върнал съм.
Да светиш вечно,
жар поел,
докрай в безкрайна звънкост
да светиш –
няма друга цел!
Мой лозунг!
И на слънцето!

               * Роста – руска телеграфна агенция, предшественик на ТАСС. Маяковски е рисувал плакати за агенцията. В контекста – работата се е пообъркала.
               * С неочаквания поетичен образ „под солнц двустволкой...” Маяковски вероятно загатва, че става дума за две слънца – небесното слънце и слънцето на поета.
               * Маяковски визира като „тупая сонница” състоянието на поета, прекарал цяла нощ над творчеството си – спи му се, но поредният стих не му дава да спи.


Ударения
НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
                (Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)

В зла же́га за́лезът горе́шт
сред ля́тото пламте́ше,
то бе́ше зно́й и пе́к, и пе́шт –
на ви́лата туй бе́ше.
Баи́рът Пу́шкино с лице́
в Аку́лови маси́ви,
в плани́нските поли́ – селце́,
крив по́крив ци́гли сви́ва.
А зад селце́то – пуштина́к,
навя́рно в та́зи ду́пка
се спу́ска слъ́нцето по зра́к
и ба́вно в мра́ка ту́пка.
А су́трин па́к ште ли́вне лъ́ч
и а́лен пе́к ште но́си.
И де́н след де́н съби́рам жлъ́ч,
на слъ́нце се ядо́свам.
Веднъ́ж бях тъ́й сърди́т, злоче́ст,
че вси́чко в стра́х помръ́кна;
аз ви́кнах в у́пор: „Слъ́нце, сле́з!
Доста́тъчно се мъ́кна!”
Аз ви́кнах: „Слъ́нце, не бъди́
безде́лник в небеса́та,
а дни́ и но́шти ту́к седи́ –
рису́вай с ме́н плака́ти!”
Аз ви́кнах: „Слъ́нце в ле́тен де́н,
чуй, златоче́ли бра́тко,
ей тъ́й, без ра́бота, при ме́н
ела́ на ча́й със сла́дко!”
Какво́ напра́вих! Што́ за ри́ск!
Към ме́н за сре́шта, е́то,
с лъч-стъ́пки слъ́нчевата ви́с
закра́чи през поле́то.
Упла́хата си бъ́рзо скри́х
и заднешко́м отстъ́пих.
В дома́ ми слъ́нчев по́глед ти́х
присти́гаше по пъ́тя.
В прозо́рче, във врата́ провря́
то слъ́нчевата ма́са,
пое́ си дъ́х, до ме́н се спря́
и ба́сово ми ка́за:
„За пъ́рви пъ́т преглъ́штам, зна́й,
на зно́я о́гън све́тешт.
Ти ме пови́ка? Да́вай ча́й,
и сла́дко да́й, пое́те!”
В очи́те му – сълза́ от жа́р –
в събра́на же́га стра́да,
но а́з приго́твям самова́р:
„Добре́, свети́ло, ся́дай!”
Зашто́ ли тъ́й предъ́рзък бя́х,
та му крештя́х; беззву́чно
до не́го пла́хо кля́кам в стра́х –
какво́ ли ште се слу́чи!
От не́го стра́нна ведрина́
струи́; за стра́х забра́вил,
без ве́ст за ра́нг и за вина́
на слъ́нцето разпра́вям.
Опла́квам се за ту́й-ону́й,
че сбъ́ркан е Расте́жът,
а слъ́нцето: „Не стра́дай тъ́й,
в нешта́та про́сто гле́дай!
Нима́ на ме́н да све́тя, ви́ж,
е ле́сно? Про́бвай са́мо!
Оти́ваш го́ре – полети́ш –
и све́тиш та́м за два́ма!”
Бърбо́рихме си тъ́й до мра́к –
до би́вши но́шти, е́рго.
Какъ́в ти мра́к, тук де́н е па́к!
На „ти́” сме ве́че с не́го.
И ско́ро в дру́жески захла́с
по ра́мото го ту́пам.
А слъ́нцето: „Ний – ти́ и а́з,
прия́тели сме скъ́пи!
Да тръ́гнем с те́б със со́бствен гла́с
сред ве́хта ши́р, пое́те.
Ште ле́я мо́йто слъ́нце а́з,
ти – тво́йто, в стихове́те.”
Под слъ́нчеви двуце́вки мра́к
и се́нки се терза́ят.
Плета́т се сти́х и лъ́ч и па́к
нався́къде сия́ят!
Умо́рно, и́ска ми́г поко́й,
в сънли́вост тъ́па свъ́рнало.
Но све́твам а́з – и с бля́сък мо́й
деня́ отно́во въ́рнал съм.
Да све́тиш ве́чно, жа́р пое́л,
докра́й в безкра́йна звъ́нкост
да све́тиш – ня́ма дру́га це́л!
Мой ло́зунг! И на слъ́нцето!

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Владимир Маяковский
НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ
                (Пушкино, Акулова гора, дача Румянцева, 27 верст по Ярославской жел. дор.)

В сто сорок солнц закат пылал,
в июль катилось лето,
была жара,
жара плыла –
на даче было это.
Пригорок Пушкино горбил
Акуловой горою,
а низ горы –
деревней был,
кривился крыш корою.
А за деревнею –
дыра,
и в ту дыру, наверно,
спускалось солнце каждый раз,
медленно и верно.
А завтра
снова
мир залить
вставало солнце ало.
И день за днем
ужасно злить
меня
вот это
стало.
И так однажды разозлясь,
что в страхе все поблекло,
в упор я крикнул солнцу:
„Слазь!
довольно шляться в пекло!”
Я крикнул солнцу:
„Дармоед!
занежен в облака ты,
а тут – не знай ни зим, ни лет,
сиди, рисуй плакаты!”
Я крикнул солнцу:
„Погоди!
послушай, златолобо,
чем так,
без дела заходить,
ко мне
на чай зашло бы!”
Что я наделал!
Я погиб!
Ко мне,
по доброй воле,
само,
раскинув луч-шаги,
шагает солнце в поле.
Хочу испуг не показать –
и ретируюсь задом.
Уже в саду его глаза.
Уже проходит садом.
В окошки,
в двери,
в щель войдя,
валилась солнца масса,
ввалилось;
дух переведя,
заговорило басом:
„Гоню обратно я огни
впервые с сотворенья.
Ты звал меня?
Чаи гони,
гони, поэт, варенье!”
Слеза из глаз у самого –
жара с ума сводила,
но я ему –
на самовар:
„Ну что ж,
садись, светило!”
Черт дернул дерзости мои
орать ему, –
сконфужен,
я сел на уголок скамьи,
боюсь – не вышло б хуже!
Но странная из солнца ясь
струилась, –
и степенность
забыв,
сижу, разговорясь
с светилом постепенно.
Про то,
про это говорю,
что-де заела Роста,
а солнце:
„Ладно,
не горюй,
смотри на вещи просто!
А мне, ты думаешь,
светить
легко? –
Поди, попробуй! –
А вот идешь –
взялось идти,
идешь – и светишь в оба!”
Болтали так до темноты –
до бывшей ночи то есть.
Какая тьма уж тут?
На „ты”
мы с ним, совсем освоясь.
И скоро,
дружбы не тая,
бью по плечу его я.
А солнце тоже:
„Ты да я,
нас, товарищ, двое!
Пойдем, поэт,
взорим,
вспоем
у мира в сером хламе.
Я буду солнце лить свое,
а ты – свое,
стихами”.
Стена теней,
ночей тюрьма
под солнц двустволкой пала.
Стихов и света кутерьма –
сияй во что попало!
Устанет то,
и хочет ночь
прилечь,
тупая сонница.
Вдруг – я
во всю светаю мочь –
и снова день трезвонится.
Светить всегда,
светить везде,
до дней последних донца,
светить –
и никаких гвоздей!
Вот лозунг мой –
и солнца!

               1920 г.




---------------
Руският поет, публицист, драматург, режисьор, актьор и художник Владимир Маяковски (Владимир Владимирович Маяковский) е роден на 7/19 юли 1893 г. гр. Багдати, Кутаиска губерния, сега гр. Имеретия на територията на днешна Грузия. През 1908 г. постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б), а през 1909 г. е арестуван за подривна дейност. Първите си стихове пише в затвора. От 1911 г. учи в Московското училище по живопис, скулптура и строителство, но след влизането му през 1912 г. в групата на кубофутуристите е изключен от училището. Един от основателите на футуризма и кубофутуризма в Русия, след 1917 г. е изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, агитира, пътува, издава литературни списания като „Левый фронт”, „Новый ЛЕФ” и др. Автор е на произведенията „Владимир Маяковский: трагедия” (1914 г.), „Облако в штанах” (1915 г.), „Флейта позвоночник” (1916 г.), „Простое как мычание” (1916 г.), „Война и мир” (1916 г.), „Человек” (1918 г.), „Ода революции” (1918 г.), „Мистерия-буфф” (1918 г.), „Левый марш” (1919 г.), „150,000,000” (1920 г.), „Люблю” (1922 г.), „Про это” (1923 г.), „Лирика” (1923 г.), „Владимир Ильич Ленин” (1924 г.), „Париж” (1925 г.), „Собранные сочинения” (в 4 тома, 1925 г.), „Как делать стихи?” (1926 г.), „Мое открытие Америки” (1926 г.), „Хорошо!” (1927 г.), „Конь-огонь” (1928 г.), „Клоп” (1929 г.), „Баня” (1930 г.), „Во весь голось” (1930 г.) и др. На български език са издадени книгите му „Стихове” (1945 г.), „Избрани стихове” (1946 г.), „Избрани произведения” (1959 г.), „Леви, леви, леви” (1967 г.), „Избрани стихове” (1972 г.), „Чиста вяра” (1986 г.), „Тринайсетият апостол” (2002 г.) и др. Самоубива се на 14 април 1930 г. в Москва.