Нощен риболов

Жарта на залеза изстива в полуздрача
сред билковата пазва на полето,
припада нощ и въздухът прозрачен
гъстее в сенките на старите дървета;

приижда Дунав, губи граници водата,
могъщо хлад и тишина текат надолу,
мираж неясен е в нощта брегът оттатък,
седефен плясък буди тъмните подмоли.

Играе рибата. Като око червено
огнец от гнили клони мътно свети –
светулка в шепите на нощната вселена,
изгубена в безкрая на полето.

И пак безмълвие, дълбоко като бездна;
тежи във вените кръвта-олово –
русалска нощ, безлунна и беззвездна,
изпляска птица, отзове се сова...

Но изпълзял до мен от дъното на мрака,
неясен звук доплува в тъмното и гасне –
не е ветрец, не е водата долу... Сякаш 
нощта разказва приказка прекрасна.

Заспивам ли, дали съм буден още,
дали е сън това, което чувам?
Един рибар разказваше, че нощем
– в такава нощ – русалките изплуват...

Като строшена обеца високо горе
луната своя тесен сърп люлее –
не може с мрака младата луна да спори
и златната й жар безмълвно тлее,

но блясва меко в лунния светлик неверен
извивка сребърна и люспест огън пали.
Дали е рибешкият цар или от мрака черен
русалки дунавски изплуват за русалии?

На границата на съня и тъмнината
нощта ми шепне, сред стеблата на върбите
танцуват сенки, приказни коси размятали,
и кръв-олово в мъжки вени скита.

И слиза утрото, и Дунава сребрее,
денят пристъпва, гасне огънят в червено.
Не пляска риба в мрежата, но греят в нея
две люспи от опашка на сирена.