Грешка Божия

Възможно ли е, Господи, случайно
да си направил тъй нелепа грешка?
Да си решил небрежно и нехайно,
като си вдъхвал дух в рода човешки,
душата да е нещо иреално –
безсмъртна, но невидима до края,
неведома субстанция сакрална,
безплътен космос, свят непознаваем...

А може би нарочно си заложил
душата в непрозрачен мрак да бъде...
Ако е тъй, как е възможно, Боже,
така жестоко да си ни осъдил?

За всяко нещо има познавачи -
по острието, светло изковано,
с едно око би различил ковачът
булата от дамаската стомана.
Тъй лесно е човек да разпознае,
без да прибягва до киселината,
по тежестта, по блясъка нетраен
фалшивото от истинското злато.
По вътрешната чистота, по тона
един златар би различил спокойно
и просто диаманта от циркона,
спинела от фалшивия му двойник.
Специалистът може да познае
по фината шлифовка, по десена
дори къде елмазът е изваян –
в Рамат-Ган, в Амстердам или край Сена.

Душата – не! Душата е незрима,
тя няма цвят. И трябва висше чудо,
за да я наречеш с конкретно име:
“душа на Ирод” и “душа на Юда”.
               
Човекът се познава по лицето,
но няма видими черти душата
и всеки носи белег във сърцето си
от удар на подлец или предател.
И само твоя, Отче, е вината,
- защото ти създаде тъй душите -
подлец да се представя за приятел,
мерзавец в гръб да ни убива скрито...
Несправедливо е човекът, Боже,
да е наказан със съдба такава –
на слепота осъден, да не може
елмаза от калта да различава!