Окуцялото слънце

Четвъртък. Утрото прикляка
в облак над разсънената кръчма.
Раздърпан и невчесан старец
кастрон с шкембе чорба поръчва.

Подлютва – и пипер, и чесън
щедро сипва и е лакома
зеницата му, но горещ е
драскащият по езика залък.

Това е Бог в четвъртък сутрин.
Седмицата – недовършена.
Седи над канче топла супа
и сърба дажбата си сгушен.

А по ревера му опърпан
потича струйчица безцветна.
Петно на шлифера му, купен
от щанд за втора употреба,

цъфти. Ръката му трепери.
Брадата му е пълна с клечки.
Разбутва с лакти да намери
място, близичко до печката

да дремне миг, докато свъсена
го стресне сервитьорка дребна,
дошла след него да избърше
с душа, на никого потребна.

А беше Господ-Бог – Жетварят,
Стопанинът, Орачът и Сеячът.
Огледаш ли сега олтара му,
ти иде жив да го оплачеш –

пастир със изкривена гега,
от дъжд във подлеза се крие,
Не казва, че кракът му кекав
така боли, че да завие

към слънцето му иде просто.
Забравил е, че е всесилен.
И случва се – самият Господ
на себе си да е противен.

Но е четвъртък още. Сутрин.
Пълзи мравунякът човешки
Души продава, дни купува...
А до неделята остава вечност.