Повечеизмерните реалности

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ВЪНШНАТА СФЕРА

(Външната сфера на Реалността)

***

Мистериите на Вселената
- на Реалността, която виждаме и не виждаме, разбираме и не разбираме


***



„Повечеизмерните реалности”

(Придвижване в нашата Вселена със скорост по-голяма от скоростта на светлината)

Някога си представяхме, че Вселената ни е безкрайна – като полетиш с космическия кораб в една посока, можеш да пътуваш до безкрайност и пространството на Вселената никога да не свърши, пред кораба ти винаги да остава безкраен простор от космическа празнота, сигурно изпълнена със звезди, галактики, галактически купове, планети, цивилизации и всякакви други изненади като „черни дупки”, може би пространствени деформации, пространствени процепи и т.н.

За последните две с известно условие, защото основната ни идея при възприемането на нашата Вселена е, че физичните закони навсякъде са еднакви, че физичните характеристики на пространството навсякъде са едни и същи. Ако това не беше така, ако допускахме, че в различни зони на Вселената ни действат различни физични закони, тогава би станало невъзможно на основата на нашите наблюдения и експерименти, на основата на установените тук при нас физични закони да си изграждаме обща представа за цялата Вселена, за цялата реалност, в която съществуваме. /* 29 февр 2016 - инфлационната теория, отделни мехури, оформящи отделни вселени или отделни изолирани или не съвсем изолирани сектори в нашата вселена с различни физични закони; тъмната материя; възможност за различни региони във Вселената с различия във физическите закони, независимо, че те са еднакви в нашана галактика, галактически куп, дори може би във нашата видима вселена */

Ако не приемахме, че физичните закони са еднакви, ако допускахме, че те биха били някъде различни, че нещата около нас не биха се случвали в съответствие с нашите познания и натрупан опит, тогава животът ни би бил много страшен, защото във всеки миг бихме могли да очакваме да се случи нещо непредвидено и непознато, да се появи някой „вихър”, който да ни отнесе, смачка и погълне, да възникне някое енергийно „острие”, което да отнесе ръка, глава или нещо подобно, докато спокойно си пътуваме в тролея, хванали дръжката. А да смятаме, че законите са едни и същи на земята и в зоната около земята или около слънчевата система, или около нашата галактика, а пък различни в съседната галактика или в следващото след нея междугалактично пространство, или пък в космическото пространство през двадесет галактики нататък, или на разстояние например хиляда светлинни години - може би няма особено основание и логика.

Сама по себе си тази идея за безкрайност на Вселената, на пространството, за безкрайното движение напред, за безкрайно пропадане в космическа пустош, е чудовищна за нашия разум, ограден в триизмерното ни тяло и заобиколен от триизмерен свят, триизмерни обекти. Дори ако някой кажеше, че все пак не е безкрайно, възникваше въпросът какво следва след края, и докъде продължава това, което следва, или пък какво има след него. Също толкова чудовищна изглежда идеята за създаването, за възникването на тази безкрайна реалност, за причината за това възникване, за начина на това създаване, за това, какво би могло да има преди това създаване, за безкрайността преди създаването й, за безкрайността във времето назад. /* Безкрайно но изкривено и затворено пространство, което по "права линия" води в затворен кръг до началото на пътя, без център, по подобие на безкрайността на повърхността на едно кълбо - няма граници, начало или край, но е ограничено като площ, идентично с безграничността на тази двуизмерна повърхност нашето триизмерно пространство, което се вписва в повечеизмерна същност, изкривената триизмерна същност като част от помечеизмерна същност; двуизмерният обект не може да се отлепи, да излезе от двуизмерната повърхност, от която е част и да навлезе в триизмерното, триизмерният обект не може да излезе от триизмерната същност. Ускоряващото се разширяване на вселената, граница/хоризонт на видимата и познаваемата вселена; съвкупна скорост на разширяване, която няма да допусне достигане на хоризонта, дори ако няма "фронт" или граница, разширяването винаги ще е изпреварващо и няма да може да се достигне и задмине съответния хоризонт, за да се стигне от обратната страна до изходната позиция; много по-големи размери, видимата Вселена е малка част от реално съществуващата, недостижим хоризонт извън познаваемата вселена */

По-късно в нашето минало се появи идеята, че макар и безкрайна, Вселената всъщност е затворена в самата себе си. Движението ви във всяка една посока в пространството ще е безкрайно, но ако се движите достатъчно дълго време, макар и движейки се в една и съща посока по права линия, в крайна сметка ще се върнете на изходящата точка, ще се върнете на Земята но от противоположната страна на посоката, в която първоначално сте потеглили. Безкрайна, но затворена в себе си, безкрайна като движение напред, или в която и да е посока, но ограничена в своята измерност (обем) така, че можете безкрайно да пътувате напред и да обикаляте и никога да не излезете от нея. Такава затворена Вселена, макар че ви дава възможност за безкрайно движение във всички посоки, определено съдържа в същността си идеята за ограниченост, а всяка ограниченост напомня за съществуването си в други по-големи, обхващащи я мащаби и измерности. И макар, че идеята, която ни се поднася, е, че освен тази затворена Вселена, от която ние не можем да излезем, няма нищо друго, трудно може да приемем, че нейната ограниченост не се помества в друга по-мащабна реалност. Още повече, че идеята да се върнеш в определен момент на безкрайното си движение напред в същата точка, навява мисли за изкривяване на пространството, което изкривяване те кара да обикаляш в своеобразен „кръг”. Идеята за тази затворена безкрайност е не по-малко чудовищна.

Казаха ни също че Вселената ни постоянно се разширява. Но забележете, че това разширяване не е като някакво движение на звездите и галактиките в някаква посока, а като раждане на ново празно пространство между галактиките. Те се раздалечават всяка една от всички други по същия начин, както се раздалечават пропорционално точки, нарисувани върху повърхността на балон, който надуваме. И ако Вселената е такъв надуващ се балон, възниква въпросът, какво има вътре в него. Какво има „зад кулисите” на това раздуващо се пространство, какво има „под” него, „вътре” в него…

Тези идеи са толкова чудовищни и трудно понятни за нашия ограничен разум, че предпочитаме да се отпуснем в удобната яснота на нашето ежедневие, и въобще да не мислим за тях.

Цялата тази невероятна мистерия, този начин на раздуване, невъзможната невероятност на такава реалност, за която си задаваме въпроси, на които не може да намерим отговор, ни кара да си мислим по най-естествен начин, че всичко това, което виждаме е само една малка частица, един ограничен повърхностен аспект на истинската реалност, в която съществуваме.

В своята еволюция човекът е развил такива качества, от каквито има нужда за своето оцеляване. И с тези свои качества, той е оцелял. В противен случай, аз нямаше да съм на този компютър, да пиша този текст и да си поставяме тези въпроси. Именно защото качествата, които е развил, са му помогнали да оцелее, те са били достатъчни. Сега разсъждаваме по тези въпроси именно защото тези качества са били достатъчни. Безпредметно е да мислим защо не са развити други качества, защо не са развити други способности човекът да вижда и други аспекти на реалността. Човекът не е развил способността си да вижда или възприема другите честоти на електромагнитните вълни, освен светлината, защото не е било необходимо за неговото оцеляване. Това не означава, че ако е било необходимо, човекът нямаше да развие и такава способност. Или просто нямаше да оцелее и нямаше да има кой да задава тези въпроси. Има животни, които виждат по различен начин, с различни цветове, в сравнение с човека. Има животни с различни биологически качества и способности, каквито ние хората не притежаваме. Просто при нас не се е оказало необходимо за нашето оцеляване. Ако беше необходимо ние щяхме да ги развием, или пък да не оцелеем. В този смисъл имам предвид, че в процеса на своето оцеляване сме развили само определени способности и качества, които са били задължително необходими. Това не означава, че не е могло да развием други, това не означава, че няма други аспекти на реалността, които ние не сме в състояние да възприемаме, да наблюдаваме пряко, просто защото това не се е оказало задължително необходимо, за да оцелеем. Ние не възприемаме инфрачервените вълни, но с подходящи апарати ги виждаме. Не възприемаме електромагнитните вълни от различни части на спектъра, но с апарати идентифицираме тяхното съществуване. Не можем да възприемем различни аспекти и проявления на реалността около нас, ограничавайки се само в най-необходимото за ежедневното ни оцеляване.

Погледната Земята от далече, например от някоя пътуваща из Слънчевата ни система космическа сонда, можем да си дадем сметка какви мравки върху нея сме ние хората, по-точно ние сме като едни микроби върху повърхността на Земята. Разбира се, можем вече да отровим атмосферата й, можем да взривим хиляди ядрени бойни глави и да отровим целия живот върху нея, но погледнато отстрани пак ще си останем като едни вредни микроби. А и дори да успеем да направим всичко това, освен, че просто няма по-нататък да оцелеем, поне във вида, в който се познаваме днес, нищо друго няма да постигнем. Не вярвам, че с нашите бомби ще разцепим и унищожим нашата Земя.

Това, че ние не възприемаме, дори и с инструменти и уреди, всички аспекти на реалността, не означава, че те не съществуват, че съществува само това, което ние виждаме, възприемаме, наблюдавали сме, установили сме и сме класифицирали в нашите физични и химични закони, в нашите теории и хипотези. Ето че напоследък се заговори за тъмната материя и за тъмната енергия, които ние не виждаме. Говори се дори, че те съставят 98 процента от масата и енергията на нашата Вселена. Представяте ли си колко чудовищно изглежда това!

Не всичко, което съществува, ние виждаме и можем да възприемаме. Това, което ние възприемаме и виждаме, не е всичко съществуващо в реалността.

Чудовищната мистерия на безкрайността на Вселената, на безкрайността на пространството, на безкрайността назад и напред във времето, при цялата условност на понятието „време” - като един безкраен процес преди нас и един безкраен процес след нас, чудовищната идея за това как всичко това е възникнало и е създадено; и ако е създадено, как е създадена онази друга Реалност, от която пък нашата Вселена е била породена и създадена, как и защо са написани и кодирани свойствата и законите, оформящи тази наша реалност… ни кара да осъзнаем много ясно, че всичко е много по-дълбоко, отколкото можем да си го представим на пръв поглед, че реалността ни има много повече скрити за нас аспекти, отколкото бихме могли да си представим.

Чертаем линия, разглеждаме плоскост, съзерцаваме триизмерната ни обстановка. От триизмерната ни реалност се забавляваме да изрязваме фигурки от двуизмерни плоскости, или да режем на отделни части двуизмерни линии или символизиращи ги обекти. С цялата ни ограниченост при възприемането на различните мистериозни аспекти на реалността, възниква въпросът доколко тази триизмерна реалност, която ние сме се научили да възприемаме заради нашето оцеляване в нея, е единствено съществуващата. Защо само тези три измерения? Пък и начинът, по който установяваме, че Вселената се разширява, сякаш раздуващ се балон, вътре в който има друга същност, не ни ли кара да се замислим? Каква е тази вътрешна реалност, енергия и сила, която кара нашата Вселена-балон да се раздува по този начин?

Ако човекът не беше измислил хитроумни уреди и направил добре измислени експерименти, никога нямаше да знае, че освен светлината има и други електромагнитни вълни, които по същността си са същото явление като светлината. А откъде идва всичко? От една водна маса, в която някога само са плували, плавали с лодки и която са пиели. От едно парче земя или скала, от което са намерили жилки, превърнати от руда в метал, източен в метални нишки. От парчета метал, намерени сред скалите и преобразувани на огън. Ето откъде идват източниците за последващите експерименти, довели до разкритията за електромагнетизма, за електричеството, за електромагнитните вълни. Нека да си помислим как с една локва вода и с едно парче скала ще стигнем до разбирането за различните честоти на електромагнитния спектър. И нека да не се учудваме как при съвременните ни познания, дадености, материал и възможности, ще можем да достигнем някога до установяването на другите измерности и измерения на нашата Реалност, които излизат извън рамката на трите измерения, които сме се научили да възприемаме и в които знаем, че съществуваме.

И така, изрязваме си ние фигурки от двуизмерна плоскост – лист хартия… Но нека си представим, че живеем в друг един свят, в света на петте и шестте измерения. На нас ни е трудно да си представим този многоизмерен свят. По-точно казано – тази „повечеизмерна реалност”. Всъщност, „повечеизмерната реалност” е извън представата ни за нашата реалност, извън представата ни за нашата Вселена, но е част от Реалността, в която се вмества нашата Вселена. Или пък, може би „повечеизмерната реалност” се съвместява с нашата Вселена, макар че ние не сме в състояние да забележим това, по същия начин както двуизмерната плоскост на основата на един куб се съвместява със самия куб и е част от него; или пък както точката в основата на едно кълбо се съвместява с цялото кълбо и е част от него.

За да можем да си представим, да възприемем и да наблюдаваме тази „повечеизмерна реалност” ние самите трябва да се трансформираме от нашите три измерения, с които сме създадени и в които съществуваме, в повече измерения – в четири, в пет и т.н. И ако нашето тяло и мозък се преобразят от триизмерно в четири-, пет- или шестизмерно, тогава ние ще се окажем в тази „повечеизмерна” реалност, виждайки я и възприемайки я. Но как да стане това? Как триизмерното ни тяло да се преобрази на петизмерно? Как триизмерният ни мозък да се деформира и превърне в петизмерен? И доколко ще се запази при тази трансформация финото качество на нашия разум?

Възниква и един основен и първостепенен въпрос, доколко би било възможно да се осъществи приемственост на нашето самосъзнание. Същият проблем както и при хипотетичната идея за телетранспортирането. Не е въпросът от вашето тяло и мозък да се направи копие и да го изпратят по един „триизмерен факс” като то бъде материализирано на другия край. Първо, разбира се, е проблемът с невъзможността да се копира всяка частица, всеки елемент на тялото и мозъка ви, предвид неопределеността в квантовата механика. Но вторият аспект е свързан с невъзможността за предаване на самосъзнанието ви. В изходната позиция вие и вашето собствено усещане за вашето „аз” ще бъдете унищожени, а в крайната позиция ще се появи едно ваше копие, със същите познания и емоции, но това няма да сте вече вие. Вие ще загинете, ще загубите ум и чувства на изходната позиция. За вас всичко ще изчезне. Вие няма да се преродите и „преместите” в новото съзнание. А копието ви, имайки всички ваши познания, мисли и чувства (което, пак повтарям, предвид неопределеността в квантовата механика очевидно не може да бъде реализирано при сложен обект като човек и мозък), ще има една празнота от момента на „факсовото” прехвърляне и… Как ли ще се реализира неговото самосъзнание, как ли той самият ще се идентифицира в своето появяване и съществуване, дали ще си дава сметка, че току що се е родил, ще има ли чувство за минало, което да съвпада с вашата първоначална идентичност…? Аз лично не бих се подложил на такова телетранспортиране. Би ми било ясно, че е равносилно на самоубийство. Въпросът за прехвърлянето на самосъзнанието при подобна ситуация е много интересен. Подобни моменти възникват и при сънищата. Прехвърлянето на самосъзнанието от вашето осъзнаване в съня във вашето осъзнаване след събуждане… Макар че в този случай и вие и мозъкът ви сте си все същите. Но това е друга тема.

Така, въпросът беше, че при едно преобразяване в пет измерения, човекът няма как да осигури приемственост на своето самосъзнание. А това, доколкото ми изглежда най-вероятно, би било единственият начин ние да забележим „повечеизмерната реалност” около нас.

Ние можем да си изрязваме разни фигурки от двуизмерна плоскост, но ние изрязваме материята, а не самото пространство. Изрязваме фигурки от материя, съставена от атоми и молекули, която заема определена част от пространството, идентифицирана от нас като двуизмерна. И все пак… Хората от петизмерната Вселена пък може да си изрязват подобни фигурки от нашата триизмерна действителност. Да си ги изрязват и да си ги преместват. Както ние можем да изрежем една двуизмерна фигурка и да я запокитим надалече, така и те биха могли да си изрежат един сегмент от наш обект и да го захвърлят или преместят надалече. Много надалече.

Все пак, остава въпросът, дали някога ще се научим да изрязваме и самото пространство. Наличието на „повечеизмерна реалност” би означавало какво? Би означавало, че пространството има съответна структура. Петизмерната реалност няма да е последното равнище в измерността. Самите те в своя петизмерен свят няма да са в състояние да възприемат шестизмерната или десетизмерната Вселена. Всеки вид е прикован към своята многоизмерност. Но самият факт, че пространството има съответна структура ни дава определени надежди. Всяка една структура вероятно би могла да подлежи на промяна и моделиране. Разбира се, повтаряме необходимостта да си променяме собствената физическа телесна триизмерност и да се трансформираме, ако желаем да възприемаме другите измерения и да се прехвърляме във всяка една следваща „повечеизмерна реалност”. Остава огромният проблем с приемствеността на самосъзнанието и със запазването на нашата самоличност след всяка една трансформация. Но въпросът беше дали ще се научим да изрязваме сегменти от самото пространство. Щом като то има съответна структура, това не е все пак безнадеждна задача.

Накрая, обаче, все пак искам да припомня въпроса за „дискретността” на самото пространство. Ако то е „дискретно”, т.е. делимо до определен минимален пространствен елемент, задачата може би не би била толкова безнадеждна. Ако обаче е „непрекъснато”, т.е. делимо до безкрайност, става много неясно как бихме определили точните граници, по които да направим „разреза” и да си отрежем „парче” от него, освен на някакъв случаен принцип – както дойде… Както ние, така и съществата от „повечеизмерната реалност” – и за тях важи същият проблем. Също така, не е ясно как с нашите човешки размери и инструменти ще успеем да проникнем до ултрамикроскопичното ниво на минималния пространствен елемент. Не би имало инструмент, с който това да стане. Не би имало реално начин за такова точно разрязване на това равнище. Но нека отново да припомня гореизложената история за това, как от водата и скалата са стигнали до електромагнитните вълни. Пътят е бил заобиколен. Изглежда чрез аналогично заобиколен път може да се стига до експерименти и открития, които на пръв поглед изглеждат невъзможни.

/В случай, че е дискретно, защо трябва да се разрязва на нивото на минималния пространствен елемент? Структурата му само от минимални пространствени елементи ли би се състояла или от разномащабни елементи, включващи се един в друг и съставени в крайна сметка от минималния пространствен елемент? Не би ли могло да се разрязва на нивото на по-едромащабна структура по съответната линия между структурите? В случай, че е непрекъснато, т.е. делимо до безкрайност, би ли означавало това, че няма структура и поради това не може да бъде разделяно-разрязвано(ако е непрекъснато без структура няма къде и какво да се разрязвам); или би могло да се разрязва на случаен принцип без точни координати - но ако няма структура и е непрекъснато, не отпада ли възможността да го идентифицираме като друго освен празнота и пустота? Възможно ли е да е непрекъснато и делимо до безкрайност, но да има структура, по линиите на която може да се разрязва, но при условие, че всяка структура е делима на по-малки и не съществува минимален пространствен елемент - структурата съдържа все по-малкомащабни структури една в друга до безкрайност. 18 май 2015/

Инерционните сили, действащи при движение в пространството, относителността на времето и пространството при движение със субсветлинна скорост, самото ограничение за максимална скорост при придвижване в пространството – всичко това са ефекти и ограничения при преместването на един обект в пространството. Няма друга причина, за която можем да се сетим, освен въздействие на самото пространство върху материята на движещия се обект. И доколкото все си говорим, че пространството е съвсем празно (отрекоха и идеята за етера), става ясно, че една празнота, която не съдържа нищо, няма как да въздейства на каквото и да било. Очевидно е, че празнотата, която въздейства, не е съвсем празна, че пространството не е пусто, и че то съдържа нещо, което ние не сме в състояние да възприемем. Защо? Защото в хода на нашето еволюционно оцеляване просто не е било задължително необходимо за нашето оцеляване ние да си изработим сензори, за да възприемаме и виждаме структурата на пространството. Иначе, ако това е било задължително необходимо и ако се е оказало просто невъзможно ние да възприемем, да забележим тази структура, ние просто щяхме да си изчезнем от лицето на земята. Но ние нямаме и инструменти, с които да идентифицираме тази структура. Ако едно време на някой древен философ обясняваха, че от парче скала и кофа вода ще се стигне до рентгенов апарат, може би философът щеше да разбере, а може би не би разбрал. Може пък и самата тази структура на пространството да не подлежи на идентифициране с наши триизмерни уреди…

/Ако пространството е пустота и няма съдържание и структура, тогава какво въздейства на материалните обекти при промяна в скоростта, че да говорим за ефектите на относителността и за ограничение в крайната скорост? Ако пространството не съдържа структура, която да взаимодейства с материалните обекти, остава вариантът, че при увеличаване на скоростта, ефектите на относителността произтичат от общото въздействие на всички останали материални тела във Вселената, което би следвало да е гравитационно или някакво друго. Но такъв вариант е още по-мъгляв и абстрактен отколкото вариантът въздействието да е от взаимодействие със структура на пространството. Защото възниква въпросът защо и как точно при доближаването на определена скорост и се получават такива въздействия от околни галактики, звезди и пр. А ако има общо въздействие на всички материални тела - в какво точно се изразява, как се проявява? Впрочем, въпросът си остава и при нашите тривиални понятия, при които не говорим за въздействие на структура на пространството - защо точно 300 00 км. в сек.? А освен това ефектите на относителността се наблюдават и поради въздействие на гравитационно поле - там няма движение, при което структурата на пространството да оказва въздействие. Каква е връзката там - гравитационното поле, структурата на пространството, интензитетът на вибрация на минималните елементи, определящи хода на процеса, определян от нас с понятието "време".
Ако пространството е една пустота, тогава какво представлява тъмната материя и особено тъмната енергия, за които се говори? Възможно е тъмната материя да е обекти в пространството, които не излъчват такава светлина или електромагнитни вълни, които ние сме в състояние да идентифицираме. Но ако тъмната енергия е нещо различно от тъмната материя, и ако пространството е пустота, какво представлява и от къде извира тази тъмна енергия? Освен ако тъмната енергия не е резултат от тъмната материя. 18 май 2015./

И така, структурата на пространството въздейства и ограничава обекта, движещ се през нея. Но ако обектът е в покой – въздействие няма. Ако обектът е в покой спрямо заобикалящото го пространство, не би имало никакви ефекти, не би имало смъртоносно и разрушително инерционно въздействие при рязка промяна в скоростта или рязка промяна на посоката върху космическия кораб и хората в него, не би имало никакво друго ограничение или ефект. И нека сега да си представим, че от една „повечеизмерна реалност” просто отрязват парчето от нашето триизмерно пространство, в което се намира нашият космически кораб. След това отрязаното парче бива пренесено, както ние можем да пренесем една двуизмерна фигурка на километри разстояние, и се отнася заедно с нашия космически кораб в другия край на Вселената ни, без ние в космическия кораб да усетим и най-малкото движение. Ние от нашата триизмерна реалност можем много лесно да прескочим през голям интервал върху една двуизмерна линия. Можем едновременно да докоснем раздалечени точки и елементи върху една двуизмерна плоскост. Бихме могли дори да сгънем двуизмерен лист и да съединим противоположните му краища…

И ето как сме преодолели ограниченията на скоростта на светлината, ето как сме се придвижили до другия край на Вселената или само през няколко галактики със скорост по-висока от скоростта на светлината.

Макар че, възниква въпросът защо „извънземните” от „повечеизмерната реалност” да пренасят части от нашето пространство заедно с нашите кораби, освен за шега. И също така, защо ние ще се занимаваме с такава операция, ако преди това сме в състояние да се трансформираме в „повечеизмерно” тяло и да преминем в „повечеизмерната реалност”. Това само по себе си би било такова постижение, че необходимостта да пътуваме през нашето триизмерно пространство със скорост по-висока от скоростта на светлината просто би останала нещо много по-дребно и незначително. Защото тогава ние ще сме вече в състояние да пътуваме между различните „повечеизмерни реалности” на нашата Вселена или на Вселената на Вселените ни – нашата Реалност.

13.02.2013