Гурбетчии

Под мъртвите слънца на дните ни безоки
дори копринената тъкан на мечтите избелява.
Изчезнали са кръстопътищата с хиляди посоки
и само слепи улици и пътища за никъде остават.

Отдавна спят на миналите дни добрите музи,
в менюто истински е само хлябът, друго нищо,
сервират ни блюда от вносни шарени илюзии,
но сивата мъгла горчи,
а не засища...

Сънувам все по-рядко сънищата пъстри,
а хоризонтът се снишава все по-стръмно.
Минутите си весели броя на пръсти...
...навън е тъмно.
                И ще става все по-тъмно.

Не жаля за това, което вече няма да се върне,
и за това, което може да се случи с мене,
а за онуй, което няма никога да зърнат
децата ми,
от път и от крила насилствено лишени.

Със новите приятели и старите съседи
се трупаме пред лъскавата банка – мърляви и прашни.
Тук дават кредит.
                Трийсет сребърника еврокредит.
И кой ти гледа лихвата?.. А лихвата е страшна!

Живеем сякаш чужд живот – сервилни, услужливи,
подложили ухо за чужд съвет и шепа за просия.

Живеем...
Всъщност още дълго ли ще бъдем живи –
еднопосочни пътници с мечти на гурбетчии.