Боже, няма ги вече уханните вечери,
инак светят звездите над нас по небето,
и са други потайните думи изречени,
от които инфарктно примира сърцето.
Няма пейки край Дунава в гъстите люляци,
някогашните танци отдавна са други,
няма влюбени двойки по тъмните улици,
вместо ириси в парка цъфтят теменуги.
Боже, няма ги вече ония момичета
и оная задъхана лудост сред мрака,
няма устни горещи и няма “Обичам те!”,
и любими, които умеят да чакат.
Или може би бъркам?
Светът си е същият –
тихи пейки сред цъфнали храсти са скрити,
някой шепне “Обичам те!”, друг му отвръща,
и танцува все тъй младостта под звездите.
И е всичко край мене до болка познато,
и животът не е краткотрайна измама –
все тъй яростно свети отгоре луната...
...Само аз остарях.
Само мене ме няма.
Разлики
© Copyright: Валентин Чернев, 2012
Свидетельство о публикации №112121403209
Свидетельство о публикации №112121403209
Рецензии
