„Защо ли хоризонтът ми напомня,
че съм живял възторжено за никъде”.
Владимир Стоянов
Събувам пътя…
От нозете си
отлепям грубите сандали.
В един параклис
край Лемена
неделното море прегаря
с останалата свещ
лицето ми.
Край него окънтяват гласовете -
след каменни лица
и птици в бяло.
Морето ги превръща
в светла ерес.
И ляга с есента.
В гласа на залива…
Не ме съди, че съм се върнал…
С един параклис още свети
солената сълза от теб.
В луната.
А заливът
навярно се разхожда,
забравил в пясък синята си кожа,
събрал небето и земята.
В око на фар.
От чуждо лято.
- - - -
Събувам прашните сандали.
Не помня тъй да съм се връщал –
в следа от тялото останал.
Без път в неделната си къща…
А хоризонтът побелява.
И ми напомня
днес
живот на никой.
Нима в сърцето на мечтата
аз бях свободна бяла риба…
завръщане в Лемена
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112121205860
Свидетельство о публикации №112121205860
Рецензии