ДЪЛБОК СОНДАЖ
ВЪНШНАТА СФЕРА
(Външната сфера на Реалността)
***
Мистериите на Вселената
- на Реалността, която виждаме и не виждаме, разбираме и не разбираме
***
Интензитет на вибрацията и ходът на времето
Евгени Алексиев
*** ***
- Една реалност или различни реалности?
http://www.stihi.ru/2012/10/29/7580
- За времето и пространството, както и за възприетите теории
http://www.stihi.ru/2012/10/25/4344
Проходи между Вселените - Проходы между Вселенными
/ Метафизиката на света в произведението "Дълбок сондаж"
http://www.stihi.ru/2012/05/06/848
- Съзерцанието
http://www.stihi.ru/2012/05/07/7373
- Съзерцанието 2
http://www.stihi.ru/2012/06/15/4348
- Капанът на Сингулярността
http://www.stihi.ru/2012/05/07/7388
- Движение со скоростю выше скорости света
http://www.stihi.ru/2012/05/13/1052
- Вселенная, Большой Взрыв, Время - замечания
http://www.stihi.ru/2012/02/29/8799
- О Внутренной сфере
http://www.stihi.ru/2012/03/21/5442
- Интензитет на вибрацията и ходът на времето
http://www.stihi.ru/2012/10/30/4100
*** ***
***
В този текст в продължение на 22 дни направих редица допълнения с цел изясняване на първоначалните постановки и впоследствие - вторични и третични допълнения към самите допълнения, или в техните рамки, в резултат на което придоби разхвърляна и разнопосочна структура, а на много места сложна и натрупана фразеология. Текстът е работен, в процес на разработване на идеи, моя лична тематична и идейна работилница, предмет на усъвършенстване и развитие на темата.
Ще запазя текста като основа за по-нататъшното му формиране, но за да стане по-лесно достъпна началната идея, помествам тук над черта и първоначалния вариант на текста, преди да започна с допълненията и поясненията. Цялостният текст, към който със сигурност да има още допълнения и усложнения, предмет на по-нататъшно реструктуриране и формулиране, остава долу под чертата. 22.11.2012
*** ***
***
Там, където става въпрос за вибрациите - свързването на хода на времето с интензитета на вибрациите,трябва да се поясни. Не става въпрос за този вид вибрация, който води до повишаване или понижаване на температурата. Очевидно е, че като повишиш температурата на един обект, той ще се разтопи или ще изгори, но с това няма да ускориш хода на времето му. Същото се отнася и за замразяването. Затова трябва да се изясни за каква вибрация става въпрос когато говорим за ускоряване или забавяне на хода на времето.
И доколко има връзка между този вид вибрация и вибрацията на молекулно ниво, която води до повишаване на температурата. И ако има връзка - каква е? А ако няма връзка - защо няма?
Идеята тръгва от там, че всичко около нас представлява един процес. Вселената е една съвкупност от процеси и самата тя представлява като цяло един процес. Всяко нещо е в процес на някакво развитие. Процесът и развитието представляват трансформиране. Всяко трансформиране означава процес и съответно движение. Движението във всякакъв мащаб - от движението на галактиките и звездите, планетите, ветровете, реките, птиците, хората, до физиологичните, химическите процеси, химическите реакции, движенията, процесите и промените между молекулите, движението и промените в рамките на една молекула, в рамките на един атом, субатомните промени, движенията на квантово ниво. И така докато се стигне до най-малките измерения, до основите на структурата на реалността. Там се стига до евентуалния най-малък интервал от време, който е неделим.
Идеята е за времето като израз на движението, както и за движението през структурата на пространството, делимо до отделни "кванти". Идеята е, че основополагащо е движението. Пространството има структура, макар и невидима за нас. Движението през пространствената структура не е делимо до безкрайност. Самата пространствена структура не е делима до безкрайност. При деленето на протяжността на едно движение през пространствената структура се стига до минимална крайна величина. Минималната величина на протяжността на движението съответства на минималните елементи в пространствената структура. Минималният интервал време всъщност е израз на минималната величина на движението.
Ходът на времето на един обект представлява всъщност процеса на трансформациите, процеса на промените, който като се погледне в същността на този процес в крайна сметка стига до атомното ниво и до нивото на най-малките величини и структурата на пространството и на движението. Логиката е, че всички процеси от по-висок порядък се основават на процесите от по-нисш порядък, ако може така да се каже. Движенията на елементите от по-голям мащаб се провокира и импулсира от движението и процеса между елементите от по-малък мащаб. Затова стигамо до там да погледнем в основата на структурата на движението и пространството. А там движението не е като движението в нашия мащаб, а се изразява на това равнище в елементи от траекторията на една вибрация, минимален елемент в траекторията на вибрацията на съставляващата частица, или струна, или свитък енергия (зависи от това, какъв ще се окаже най-малкият градивен елемент).
Когато говорим за ускоряване или забавяне на хода на времето, си представяме ускоряването или забавянето на всички процеси. Но тук става въпрос за промяна на скоростта на процесите в тяхната хармония, съгласно тяхната логика. Не става въпрос за някакво външно въздействие, което ще внесе енергия, която ще разруши връзките между елементите и ще доведе до разтопяване или изгаряне. Става въпрос за ускоряване или забавяне на хода на процеса, такъв, какъвто би протекъл естествено, като се започне от най-ниското ниво, за което вече споменах. Променяйки интензитета на вибрацията на онова най-виско ниво следва промяна на интензитета на целия последващ комплекс от процеси в тяхната логика и естественост, с тази разлика че времето се ускорява или забавя - скоростта на трансформацията се ускорява или забавя.
Промяната на интензитета на вибрацията на това ниво се обуслява от движението на обекта през пространствената структура. Тук става въпрос за движението на съставния обект през пространството, заедно разбира се с всичките съставляващи го елементи до най-малкия мащаб.
Тук се изхожда от идеята, че в нашата реалност може да се стигне до краен елемент в делимостта, т.е. че както пространството, така и движението, така и съставляващите материята елементи, може би също и съставляващите самата пространствена структура елементи, и съответно - времето, могат да се делят до един определен момент, до определен краен минимален елемент, но не безкрайно. Защото ако приемем, че всички тези същности могат да се делят до безкрайност и никога да не се стигне до последна съставна част или последна мярка за протяжност, тогава всичко би станало още по-сложно за осмисляне и обясняване. Би станало невъзможно да се обясни.
И така, като говорим за движението на обекта през пространствената структура, което води до промяна в интензитета на вибрацията, виждаме следното:
- от една страна минималната съставна частица извършва минималния елемент в своята вибрация в рамките на съответния елемент на пространствената структура, което се изразява в минималния времеви интервал - това събитие определя хода на времето. От начина, по който се осъществява това действие, се определя интензитета на цялостната вибрация и на последвалите процеси. (Тук някой веднага ще каже - ами принципа на неопределеността в квантовата механика? Отделно ще разсъждаваме за неопределеността, за гледната точка на "наблюдателя", както и за необходимостта от това "наблюдател" да определя какво се случва в реалността.)От интензитета на вибрацията се определя хода на времето, неговото ускоряване или забавяне;
- от друга страна, обектът се движи, а заедно с него и минималната съставна частица. Заедно с обекта, тя пресича структурата на пространството. Осъществявайки своята вибрация в рамките на съответния минимален елемент на пространствената структура, тя същевременно извършва вторично движение през тази пространствена структура заедно с целия обект. Всъщност обектът може да е съставен от няколко съставни частици, от атом, планета, галактика, няма значение... Когато това вторично движение е от порядък, който приближава скоростта на свметлината, ефектите стават сериозни. Тогава ние говорим с чиста съвест за ефектите на относителността. Когато движението е със скорости от нашето ежедневие, ефектите са незабележими, макар и да си съществуват в общия комплекс на събитията. Когато движението е със скорости от друг много по-малък порядък, ефектите макар и от аналогичен незначителен мащаб, пак се явяват. Макар да не можем да ги регистрираме. И всичко около нас и в нас е един сложен комплекс на взаимни въздействия. Всяко движение, дори движението, което ние не можем да забележим, води до съответните ефекти, в съответствие с деорията на относителността. Разбира се, ако тя е вярна.
Тук важното беше да се изясни идеята за вибрацията и да не се обърква с други процеси, при които също има промяна във вибрацията на материята.
30.10.2012
*** ***
***
По-долу се въвеждат понятия за протяжност и време, които "претендират" да са от по-малък порядък от разстоянието на Планк и времето на Планк. За разлика от редицата фактори, с които се формулират разстоянието и времето на Планк в неговите математически формули с редица участващи стойности (както и в крайна сметка неизяснения им мащаб/стойност, макар и сравнени с размерите на протона, но без яснота за тяхното място по отношение на крайната инстанция на най-малкото и на основната структура на реалността), понятията по-долу "претендират" за просто и еднозначно формулиране и са свързани логически с хипотетична структура на пространството, невидима за нас, както и с най-краткия хипотетичен интервал на времето като израз на движението, определено чрез неговите хипотетични елементи от най-малък мащаб в рамките и през хипотетичните елементи от най-малък мащаб на пространствената структура, при хипотезата, че пространствената структура, траекторията на движението/вибрацията и съответно самото време не са същности, които са делими до безкрайност, без никога да може да се стигне до краен елемент. Това е работен вариант на текста, по който допълнително ще бъде направена редакция и допълнения. (20.11.2012 г.)
Същевременно, обяснено от един известен автор в научно-популярната му книга, разстоянието на Планк е онова най-малко разстояние - обикновено се използват цифри от порядъка на 10 на минус тридесет и пета степен или на 10 на четиридесет и някоя степен, като се посочва, че е по отношение на метъра, на сантиметъра или на секундата - граница, под която вече настъпва конфликт между класическата физика и квантовата механика, а конвенционалните представи за пространство губят смисъл /колко удобно, с тази фраза приключва нашето търсене, пък и въобще не стигаме до идея за структурата на реалността и за първичните минимални измерности/, а времето на Планк е онзи най-кратък интервал, необходим на светлината да премине разстоянието на Планк (може би граница, под която вече губи смисъл конвенционалната представа за време, макар че като цяло във физиката - в космологията пък и в квантовата механика - конвенционална представа за време по начало не ни върши необходимата работа) /но и тук е неясно, има се предвид или понятието "фотон", който преминава съответната дистанция (обозначена с конкретната цифра със степен с минусов знак, под границата на която конвенционалната представа за пространство губи смисъл !), или за преминаване на светлинната вълна през тази дистанция, като въобще не се прецизира формата на нейното преминаване - при положение, че самата светлинна вълна не е нещо твърдо оформено, а самото движение (начинът на това движение) на светлината през пространството си е една мистерия като се има предвид постановката, че тя винаги запазва своята скорост, независимо от нашето движение спрямо нея /макар да свързваме скоростта на движението й с точно определена цифра/ и като електромагнитна вълна с определена енергийна стойност (изпълненост, енергизираност) има съответния интензитет, интензивност, пикове и падове, измервани с определена дължина и пр., т.е. изглежда представлява определена вибрация, а по-точно вероятно цял комплекс от отделни елементи в траекторията на тази вибрация (електромагнитна вибрация) (може би на същността, наречена "фотон", или може би на отделните елементи съставляващи хипотетичната пространствена структура, което възприемаме като вибрация или като изражение на движението на фотон?; и при първия случай - идеята, че фотонът преминава е абстрактна и няма прецизност, неясни са очертанията на този фотон , нито очертанията на граничната линия на разстоянието на Планк) и е много общо да се определя времевият интервал с преминаването на този вибрационен комплекс през съответната дистанция, без този комплекс от елементи на вибрацията да е разделен на отделните му минимални елементи и без да се съизмерява преминаването с отделния елемент на тази вибрация. Самите минимални елементи в този вибрационен комплекс, който представлява електромагнитната вълна - в случая светлинната - т.е. минималните възможни елементи в траекторията на вибрацията (ние се надяваме и изхождаме от идеята, че такива минимални и неделими по-нататък елементи съществуват и самите те са свързани и обусловени от минимални елементи в структурата на пространството) преминават съответни "разстояния" много по-малки от разстоянието на Планк и на тях е израз минималният интервал от време. Минималният интервал от време е израз (функция) на преминаването на минималната дистанция от минималния елемент на вибрационния комплекс на вълната. (По подобие на елементите на вибрационния комплекс на електромагнитната вълна търсим минималния градивен елемент в структурата на частицата и минималния елемент в нейния вибрационен комплекс, вероятно съответстващ на този при вълната, изхождайки от идеята за единна обща структура в основата на Реалността.) Освен това не е ясна граничната линия между отделните съседно разположени протяжности със стойност на разстоянието на Планк, за да се определи нейното преминаване от вибрационния елемент, има ли тази гранична линия протяжност? (доколкото може да е свързано със структурата на пространството и с нейните елементи, преминаването на линията между две дистанции на Планк от вибрационния комплекс, въобще не е прецизно определение, дори преминаването на тази линия от отделен елемент на вибрационния комплекс е от интерес, когато тази линия разделя два минимални елементи на хипотетичната структура на пространството) с каква стойност е? Но при положение, че самото разстояние на Планк не определя минималната възможна протяжност, свързана с хипотетичната структурата на простванството, при положение че под тази граница са възможни много други нива надолу, то самото условие за определяне по този начин на минималния времеви интервал отпада, независимо от проблема произтичащ от това, че светлинната вълна не е разбита на отделни минимални елементи в траекторията на електромагнитната й вибрация. В крайна сметка, не съм сигурен, че Планк е претендирал да определя най-малките стойности, съществуващи в Реалността. Неговите стойности са определени със съответни условия, имат определен мащаб, свързан с идеите на квантовата механика и с границата между класическата физика и квантовата механика. Докато целта на въведените по-долу понятия, макар и неизключващи по-удачно формулиране, е да стигне логически до основите на Реалността, при положение, че делимостта на протяжността на пространството, траекторията на вибрацията при движението и съответно изразяващото я време са крайни, т.е. че може да се стигне до крайни "елементи". За тази цел, не е нужна сложна математика и формули, изпълнени с множество променливи. Визуализираме проблематиката, така както и Айнщайн е обичал да визуализира светлинната вълна и да търси прости формулировки и обяснения, които да са понятни за всеки човек, преди да бъдат облечени в математика и знаци. (20.11.2012 г.)
/Някъде беше казано, че разстоянието на Планк е най-малкото възможно разстояние, което фотонът може да премине. Такава постановка очевидно е логически неправилна. Особено ако не са въведени и изяснени понятия за структура на пространството и за най-малкия елемент в тази структура.
За вибрационния комплекс и неговото преминаване през определена дистанция споменах по-горе. Доколкото става въпрос за преминаване на най-малка възможна дистанция, възниква въпросът, че този вибрационен комплекс има отделни елементи в своята траектория. Светлинната вълна, ако забравим другата форма на светлината като движение на фотон през пространството, е своеобразна вибрация, своеобразна активност на съответната енергийна същност в пространството...
- (Можем ли да си представим и да си изясним за какво всъщност става дума? Придвижва се фотонът в пространството, но неговата същност е вибрационен комплекс, а тази вибрационна активност е с множество елементи (поделементи) в траекторията на формата, в която се осъществява. Вибрира фотонът и неговата вибрация се изразява във вид на вълна, чрез която се изразява преместването му в пространството. Вибрира енергийна същност, която активност се изразява във вълна, движеща се в пространството. Вибрира може би самата пространствена структура и в тази вибрация се изразява движението на вълната. В такъв случай - вибрират елементите на пространствената структура, или елементи в граничните рамки на съответните елементи, ако приемем, че всеки най-малък елемент е празнота с минимална протяжност и определена гранична рамка. Когато става въпрос за елементите в пространствената структура, самата пространствена структура, най-малките елементи в пространствената структура, гранични рамки на тези елементи и пр., изхождаме от идеята, че мащабите на фотона са от много по-висок порядък отколкото мащаба на най-малките елементи на пространствената структура. Когато става въпрос за празнотата на елемента на пространствената структура, оградена с гранична рамка, която сама по себе си е елемент или съвкупност от елементи на структурата, първо трябва да имаме предвид, че мащабите на фотона са големи в сравнение с основната структура от най-малък порядък; второ - понятията за празнота и рамка са относителни, доколкото на това равнище вероятно има неизвестни фактори, свързани с това, че тук е граничната зона, в която се докосват множеството различни допълнителни измерения (при положение, че приемем идеята, че нашите видими и възприемани от нас измерения не са единствените и че реалността е съставена от много по-сложен комплекс от многобройни измерения - не се има предвид 11 или 21 измерения от теорията на струните, а измерения, аналогични на нашите три измерения, които формират съвсем различни паралелни сегменти на нашата реалност), на това равнище празнотата е дотолкова празнота, доколкото това са елементите на нашето пространство, възприемано от нас като празно и през което ние съумяваме да преминаваме, което в нашия речник е свързано с понятието празнота. Но всъщност на това равнище са допирните точки, линии, граници между измеренията, както и факторите, които биха направили възможно евентуалното отваряне на портали между тях. Но това е съвсем друга тема.-22.11.2012)
... Тази активност, тази вибрация не е едно неделимо цяло, не е крайна инстанция на неделимото, тя има отделни елементи (и при положение, че всичко около нас не е делимо до безкрайност, тя има отделни минимални елементи). Ако искаме да постулираме най-малката преминавана дистанция, следва да я сравним с формата на активност на минималния елемент на вибрационния комплекс, съответно дистанцията преминавана при тази форма. Съответно най-малкият интервал от време ще е израз на тази форма, на преминаването на тази дистанция. Дали има синхронизиран най-малък интервал от време в Реалността? Т.е. дали има стандартен най-малък елемент на вибрационния комплекс (т.е. минимален елемент на движението и съответно минимално разстояние) - това е въпрос, по-добре разглеждан в други текстове (линковете горе).
Нека сега да оставим за момент настрана идеята, според която светлината е електромагнитна вълна и движението на светлината представлява движение на тази електромагнитна вълна с определена честота в спектъра.
Да разгледаме формата на движение на светлината като движение на фотони през пространството. Фотонът може да е енергиен пакет, може да го наречем частица, но щом го разграничаваме от движението на вълната, значи го приемаме като същност с определена рамка (граници) в пространството, т.е. своеобразна частица-пакет, която се премества в пространството.
- Не се оспорва стойността във време, за което един фотон преминава разстоянието на Планк. То е определено с математически формули, фиксирано е като цифра с определена степен с минусов знак, по отношение на други стойности.
- (Ние сравняваме скоростта на светлината със секунда, която от своя страна е интервал сравнен с движението на земята около своята ос. За точност сме нагодили и еквивалент с атомни часовници. Атомните часовници предполагат и предоставят по-голяма точност и неизменност в отчитането, в сравнение с механични и пр. часовници...
/Секундата се дефинира като продължителността на 9192631770 осцилации на електромагнитното поле, възбуждащо преход между свръхфините компоненти на основното състояние на 133Cs. Т.е. секундата е сравнена с протяжността на съответния брой трептения във вибрацията на електромагнитното поле, което предизвиква цезиевият атом 133Cs да премине от едно свое енергийно подсъстояние на основното си енергийно състояние в друго свое енергийно подсъстояние, като разликата между двете подсъстояния се счита за фина, т.е. приемлива за целта на точността. Всъщност би трябвало да дефинират, че една осцилация е една 9192631770-на част от секундата, защото изходната база за сравнение е секундата, производна от въртенето на земята около оста си за един денонощен цикъл. Доколко този брой осцилации умножен на броя на секундите в денонощието ще съответства абсолютно точно на завъртането на земята около оста и всеки следващ ден? Или ще трябва в определен момент да се правят корекции? Всъщност една определена електромагнитна честота се използва за предизвикване на преход между две енергийни състояния на определен вид атом. Намерен е еквивалент на секундата. Този еквивалент отмерва протяжност, която се съизмерва с въртенето на земята. Сам по себе си броят осцилации не би ни говорил нищо, а от друга страна продължителността на една осцилация също не би ни дала представа за протяжност на време. Но ако нашата представа е свързана с менталната ни представа и възприятие или с практичните цели на ежедневието и в случая няма значение, протяжността на една осцилация представлява интерес за нас доколкото ни интересува нейното отношение към минималните елементи в траекторията на една вибрация. Всъщност състоянието на цезиевият атом е един вибрационен комплекс, по подобие на фотона. Елементите в траекторията на вибрацията на този комплекс ни интересуват. В случая обаче става въпрос за броя осцилации на електромагнитното поле, което възбужда преход от едно енергийно подсъстояние на цезиевия атом в друго енергийно подсъстояние. А всяко от тези енергийни подсъстояния представлява вибрационен комплекс с множество елементи в траекторията/формата на вибрация. Всъщност енергийните фини подсъстояния на основното състояние на атома в израз на вибрационен комплекс и съответни елементи в траекторията не са равносилни на броя осцилации на електромагнитното поле, предизвикало промяната в състоянието. А ако се спрем на броя осцилации и на времетраенето на една осцилация, доколкото времето е израз на съответното движение/вибрация, би било интересно да се изясни каква би била формата на тази осцилация, нейната траектория и какво разстояние в пространствената структура тя обхваща (покрива). Доколко формата на тази осцилация се състои от различни елементи, които се съизмерват с по-малки елементи в структурата на пространството. Същевременно, използваме понятието осцилация за съответната честота на електромагнитното излъчване. Светлината също е електромагнитно излъчване с определена честота. Едва ли атомният часовник ще ни е полезен, когато се опитваме да изясним какво става когато светлината преминава през разстоянието на Планк, или когато сравняваме разстоянието на Планк с по-малки величини, свързани с основната същност и структура на пространството.
Същото би било при евентуален атомен часовник, който да използва точен процес на ядрен разпад. Можем да определим броя отделни елементи в ядрения разпад съотнесени към определено време, например 1 секунда и да изчисляваме протяжността на събитията по броя елементи на разпада. Но те пак ще са нагодени към секунда, микросекунда и пр. Ако изчислим броя елементи съотнесени към друго физично явление, например свързано с живота или трансформацията на атома, може да обозначават еквивалентен период, но няма да ни говорят нищо, няма да ни е полезно определянето на тази протяжност, тя ще е абстрактна. И отново се връщаме към секундата. Тя горе-долу се съизмерва с пулсациите на нашето сърце. Една секунда е достатъчно протяжен период по отношение на способността на нашия мозък да възприема. Измерването на времето, съотнесено към нашите пулсации и възприемане, има смисъл, разбира се когато е обективно постоянно, не е субективно, съответства на точни физически дадености. Границите на секундата са общи и ние я сравняваме с елементите на ядрения разпад. Или в реалността ни - с броя осцилации при цезиевия атомен часовник. Но цялото това разсъждение е свързано с опита да се позиционира минималният елемент във вибрационния комплекс и съответно изразяващия го минимален времеви интервал. В крайна сметка, минималното събитие при цезиевият атомен часовник или при хипотетичния часовник на ядрения разпад остава един елемент от множеството елементи в бройката, определяща секундата. Този един отделен елемент (осцилация, част от електромагнитна честота, предизвикваща преход от едно енергийно състояние на атома в друго енергийно състояние, или от друга страна съответните енергийни състояния на този атом, или пък евентуално излъчена частица или електромагнитно излъчване при деление на частици при ядрен разпад) е от по-висок порядък от отделните елементи на вибрационния комплекс, например изразяващ се в същността на фотона. Представлява интерес как се позиционира стойността на времевата протяжност на една осцилация към същността на фотона и вибрационния комплекс, който той представлява. И каква е формата, траекторията и елементите от по-малък мащаб на тази осцилация. Става въпрос за една определена честота на електромагнитното излъчване в определена част на спектъра. Ако отидем към онази част на спектъра, характерна за високите енергии и високите честоти, ще се окажем пред по-голям брой осцилации. Как техния брой и обхват в пространството се съотнася към минималните елементи в траекторията на вибрацията на базовите елементи, в основната структура на Реалността?/
/Като става въпрос за горния брой осцилации, в контекста на електромагнитното излъчване в определена част на спектъра, сравнено с по-високите енергии и електромагнитни излъчвания с по-високи честоти и по-голям брой осцилации, интересно е да се сравни порядъка на точността на съответния цезиев атомен часовник с порядъка на разстоянието на Планк и съответно времето на Планк. Дотолкова, доколкото се занимаваме със степента на точност и съответно с мащаба на малкото на времевите интервали в основата на отмерването на атомния часовник, а от друга страна изхождаме от разстоянието и времето на Планк, за да заявим, че под техния мащаб има много нива от по нисък порядък докато се стигне до най-малките стойности на протяжност-разстояние и съответно движение и изразяващия го интервал от време.
Планкова дължина е 10 на минус 33 степен спрямо сантиметъра; размер под който се проявява конфликт между квантовата механика и теорията на относителността, а конвенционалното понятие за пространство губи смисъл, както определя в книгата си The fabric of the cosmos Брайън Грийн; (или 1,6 X 10 на минус 35 степен метра, или е равно на 10 на минус 20 степен пъти диаменъра на протона; смята се за естествена величина, защото е дефинирана чрез три непроменими физични стойности - скоростта на светлината, гравитационната константа и константата на Планк.)
Планково време - 10 на минус 43 степен спрямо секундата; времето, необходимо на светлината да измине една Планкова дължина; интервал от време, под който конвенционалното понятие за време губи смисъл - цитат от същата книга.
Вече стана въпрос за това какво ще рече конвенционално понятие за време. Не е ясно дали се има предвид менталната представа за време - т.е. психологическото ни време, до някъде съвпадащо с ежедневно-практимното, но не напълно; или се има предвид ежедневно-практичното време, отмервано в ежедневието ни. Става въпрос за конвенционално понятие-представа, а това ще рече или начин на утвърдено възприемане, или практическо използване. Във всеки случай, явно не става въпрос за разтягащото се, ускоряващо се или забавящо се време при различна скорост на движение, съгласно теорията на относителността, нито за времето на вибрацията на частиците в света на квантовата механика, всъщност нали това е времето на границата на теорията на относителността и квантовата механика - времето необходимо на светлината да премине дистанция под която настъпва конфликт между двете теории. Конвенционалната представа изключва света на квантовата механика. / (Всъщност, според мен, самото използване на термин "конвенционална представа", когато говорим за времето, с различните му аспекти, когато се опитваме да дефинираме и разкрием неговите мистерии и същност, изглежда неподходящо и неправилно. 23.11.2012)
10 на минус 43 степен от секундата е необходимо време за да може фотонът да измине 10 на минус 33 степен от сантиметъра. Или другояче казано, съвкупността от събития - елементи във вибрационния комплекс, елементи в траекториите на вибрация и съответно преместване в пространството на един фотон докато пресича протяжност измерима като 10 на минус 33 степен от един сантиметър се изразява с интервал от време измерим като 10 на минус 43 степен от секундата.
Сега да се върнем към атомния часовник и осцилациите на електромагнитното поле, предизвикващи промяна в енергийното състояние ("фина" разлика във вибрационното състояние) на цезиевия атом.
Както може да се допусне и без налични факти, околоосното въртене на земята не е абсолютно константно, то е променливо. Според информацията по въпроса, през отделни сезони земята се върти различно. Това ще рече, че при движението на земята по орбитата й около слънцето при различните й позиции, съответстващи на различните сезони се получава въздействие върху скоростта на въртене. Промяната е около една хилядна от секундата, а за едно десетилетие се натрупва отклонение от около 5 секунди. Според съответната информация, промените във въртенето на земята около собствената й ос не се определят от ясен (или поне известен ни) закон и не могат лесно да се предвиждат. Тези промени объркват измерването на времето с астрономически часовници, т.е. часовници, които определят времето по периода на въртенето на земята като за целта се използват за отправна система астрономически обекти. (Въртенето на земята около оста й - нашият истински часовник.)
Така стигаме до независимостта и точността на атомния часовник. Той не зависи от въртенето на земята или от неговите промени. Относителната точност при цезиевите часовници е от порядъка на 10 на минус 14 степен, което, според съответните информации, води до отклонение от 10 на минус 9 степен от секундата на ден или 1 секунда на всеки 3 000 000 години. При съвременните цезиеви часовници относителната грешка достига до 5 по 10 на минус 15 степен.
Създадени са още по-прецизни часовници - така наречените оптични атомни часовници, чиято функция се базира на използването на преходи в оптичния и близкия ултравиолетов спектрален диапазон.
Сега след като изложихме известна фактология да направим съпоставката.
10 на минус 43 степен от секундата и 10 на минус 33 степен от сантиметъра, и 10 на минус 9 степен от секундата на ден, пък дори и 10 на минус 14 или на минус 15... Независимо, че 3 милиона години ни изглеждат голям период, на фона на вечността не е толкова много, а същевременно ние се опитваме да си изясним основите на реалността. Ясно е, че атомните часовници оперират с точност, т.е. с делимост на интервалите от време при тях, от значително по-висок мащаб и порядък отколкото мащаба на Планковото време, и съответно Планкова дължина.
(10 на минус 43 степен от секундата - за да измине светлината разстоянието на Планк, т.е. най-малкото разстояние, което има смисъл като пространство, според теорията, съответно и най-малкият интервал, в който времето има смисъл - т.е. на границата на конфликта между квантовата механика и теорията на относителността, според теорията. Тази най-малка протяжност и този най-малък времеви интервал, съгласно Планк и учените, възприели тази теза, се равнява на 10 на минус 43 степен от продължителността на 9192631770 осцилации на електромагнитното поле, възбуждащо преход между свръхфините компоненти на основното състояние на 133Cs; т.е. 10 на минус 43 степен от 9192631770. Без да правя сега точно изчисление, най-грубо излиза около 1 върху 10 на 33 степен, т.е. светлината изминава това "най-малко" разстояние за един много малък интервал от време, който се получава като разделим една от посочените по-горе осцилации на 10 на 33 степен. Интервалът от време е равен на една част от осцилацията, който се получава като я разделим на число, представляващо 10 с 33 нули. Много ли е това или е малко по отношение на минималния възможен елемент от траекторията на една вибрация? Тук става въпрос за осцилации на определено електромагнитно поле водещо до определена трансформация при определен атом. Също така, не е известно какъв е капацитетът на делимост на една осцилация, деличостта на траекторията на една вибрация. Той вероятно би зависил от възможността за делимост на самото пространство на минимални елементи. В случая възможно ли е минималният елемент в пространствената структура да се съотнася по време изминато от светлината като 1 върху 10 на 33 степен от една осцилация? Равен на 1 върху 10 на 33 степен от един сантиметър? 1 върху 10 на 33 от една осцилация изглежда сериозно малко като времеви интервал. И все пак. На колко части е възможно да се раздели тази осцилация? Кои и какви са най-малките съставляващи материята елементи? Какви са най-малките елементи, от които се състои енергията? Какви най-малки елементи съставляват пространствената структура? И какво представлява траекторията на вибрацията на един най-малък съставен елемент. На колко части би могла да се раздели тази траектория и с какъв времеви интервал се изразява една минимална част от тази траектория? И какво е неговото съотношение с това 1 върху 10 на 33 степен? За да се твърди, че разстоянието на Планк е най-малката дистанция, която фотонът може да измине, значи под времето 1 върху 10 на 33 степен от тази осцилация и разстоянието 1 върху 10 на 33 степен от сантиметъра, фотонът не може да направи междинно действие. Тогава трябва да приемем, че това е мащабът на минималните елементи на структурата на пространството? За което няма доказателства. Или да приемем със сигурност, че движението на фотона е "стъпаловидно", подскачащо, т.е. делимо до тази минимална величина. Но няма данни за крайна делимост на движението. Трябва да приемем задължително, че движението не е непрекъснато, т.е. не е делимо до безкрайност. Независимо, че това е предпочитаната ни теза в цялата концепция, няма никакво основание да се смята 1 върху 10 на 33 степен от осцилацията като крайна граница за минимален интервал (интервал от протяжност и съответно изразяващ това действие интервал от време.) А и тук се съпоставя определено електромагнитно поле, дори не се изхожда от идеята за електромагнитно поле с най-висока честота и най-малка дължина на вълната, съответно най-висока стойност осцилации за единица време. Макар че - различният размер дължина на вълната и различната честота - различният брой осцилации за единица време, няма да имат като че ли отношение към броя отделни елементи, на които може да се раздели една отделна осцилация, с оглед изнамирането на минималния елемент и съпоставянето му с минималния възможен елемент в траекторията на вибрацията на най-малките съставящи елементи (на материята, енергията, пространствената структура, електромагнитните вълни... - 11 март 2013).
Едно трептене (осцилация) за една секунда е равно на 1 Херц (Hz). Гама лъчите са електромагнитно излъчване с честота до 10 на 21 степен Херца. Това означава, че само за една секунда се извършват 1000 милиарда милиарда броя трептения. Разликата между
9192631770 осцилации (т.е. около 9 x 10 на 9 степен) и 10 на 21 степен е доста голяма – около 10 на 12 степен, което е хиляда милиарда пъти. А в някои случаи и при някои космически лъчи може да има честота на трептенията 10 на 24 степен. Изглежда не може за сега да се говори за наблюдавана по-голяма честота или теоретично която би могла да бъде произведена в ускорители. Това означава, че в една секунда се осъществяват един милиард милиарда милиарда броя трептения. 10 на 24 степен е по-голяма от 9 x 10 на 9 степен с около 10 на 15 степен, което е един милиард милиарда пъти. Ако ние сме приравнили една наша секунда към 9 x 10 на 9 степен броя трептения на определен вид електромагнитно поле, то свръхенергийното трептене на космическите лъчи с 10 на 24 степен Херца е един милиард милиарда по бързо, т.е. за една секунда се осъществяват един милиард милиарда пъти повече трептения, т.е. за времетраенето на всяко едно от трептенията на електромагнитното поле с честота 9 x 10 на 9 степен (към които сме обвързали определянето на продължителността на нашата секунда) се извършват един милиард милиарда трептения на лъчите с честота 10 на 24 степен. (Да повторим че за една секунда се извършват един милиард милиарда милиарда броя трептения.) С това, първо се опитваме да осмислим каква би могла да е възможно най-голямата честота на вибрация (макар, че някои могат да кажат, че няма граница за възможна честота, и тя би могла да стигне такава голяма величина, че дължината на вълната да стане толкова малка, колкото е дължината на Планк. Но изглежда не са наблюдавани такива електромагнитни вълни, а може би и е невъзможно да бъдат наблюдавани) и от друга страна се опитваме да осмислим света на наистина малкото. И всяко трептене изглежда се реализира по някаква траектория. Ако искаме да намерим минималния елемент в тази траектория, реализирането на който би изразявало някакъв минимален интервал време, трябва да извадим от тези милиарди трептения едно трептене и да видим на колко различни минимални неделими части би могла да се раздели неговата траектория. Сега да си припомним, че в сравнение с тази цифра 10 на 24 степен трептения в една секунда, времето на Планк е 10 на минус 43 степен от секундата, което означава единица върху 10 на 43 степен. Т.е. времето на Планк е една 10 на 43 степен част от секундата. Как се съотнася времето на Планк като част от 1 трептение при трите вида електромагнитни полета (полето, с което определяме нашата секунда – 9 x 10 на 9 степен трептения, честотата на гама лъчите – 10 на 21 степен трептения в секунда и честотата на космическите лъчи – 10 на 24 степен трептения в секунда. Времето на Планк се оказва една част от 1 трептене на първото поле равна на едно върху 10 на 34 степен, т.е. в интервала на 1 трептене на електромагнитното поле (към чиито 9 x 10 на 9 степен броя трептения ние приравняваме една наша секунда) се вместват 10 на 34 степен интервала със стойност Време на Планк. При гама лъчите и космическите лъчи е съответно едно върху 10 на 22 степен и едно върху 10 на 19 степен. Събитието, което се оказва най-близо до времето на Планк е едно трептене на електромагнитното поле на космическите лъчи, като времето на Планк се вмества в интервала на едно такова трептене 10 на 19 степен пъти, което означава 10 милиарда милиарда пъти. /За едно трептене на космически лъчи с честота 10 на 24 степен Херца, което ще рече, че за една секунда това електромагнитно поле вибрира един милиард милиарда милиарда пъти./ Целта е първо да се види колко пъти може една честота на електромагнитно може да е по-голяма от друга, да се види колко е голяма разликата в пъти и съответно да се допусне възможността за разделяне на по-малки части на траекторията на една вълна с по-ниска, при положение, че вълната може да има много по-голяма честота. По-голямата честота се асоциира с по-голяма траектория на вибрацията и с по-голяма стойност за разделяне, съответно разделяне на по-голям брой и по-малки части. Ако една вълна вибрира с 10 броя трептения, а след това вибрира с 20 броя трептения за единица време и ако искаме да измерим най-малкия отрязък на тази единица време следва да измерим отрязъка време на едно от двадесетте трептения. Доколкото времето изразява съответния процес, т.е. съответната трансформация, действие, движение, за същото време са осъществени двадесет трептения, едно от тези двадесет трептения е осъществено за най-малък отрязък време и се предполага че има най-малка траектория. По-голямата честота предполага по-малка дължина на вълната. Обаче говорим на само за дължина на вълната но и за траектория на вибрирането, траектория на трептенето. Каква е траекторията на едно трептене с по-малка честота и на едно трептене с по-голяма честота. Има ли разлика в дължината на тази траектория? Въпросът е в най-малкия елемент в траекторията, в процеса на вибрирането. Трептенето представлява движение по определена траектория. И каква е разликата в мярката между най-бързото наблюдавано вибриране и величината на времето на Планк. Търся възможно най-малкия интервал и най-малкото време в конкретно явление свързано с вибриране. И каква е разликата между него и времето на Планк. Вибрация на високоенергийно електромагнитно поле. 10 на 24 степен трептения в една секунда. Малък отрязък от време, в който се осъществява едно отделно трептене. Малка дистанция от траекторията на вибрацията в сравнение с цялата траектория на трептенията за една секунда. Едно трептене колко може да се разделя още и съответно времето, в което се осъществява то. За едно такова трептене времето на Планк се вмества 10 на 19 степен, т.е. 10 милиарда милиарда пъти. Какво означава нещо по-малко 10 милиарда милиарда пъти? Как така могат да оценят, че това е най-малкото възможно? На основата на съотношенията на няколко физични величини?
А сега да се върнем към секундата и еквивалента чрез атомния часовник. Всичко започва от денонощието, часовете и секундите. Към интервала на секундата е съизмерено времетраенето на съответен брой осцилации, характерни за определено електромагнитно поле, предизвикващо прехода в цезиевия атом. Така е решено, че именно този брой осцилации означава секунда. После чрез този вид мерна единица се връщаме обратно за да измерим минути, часове и денонощието през което земята се завърта около оста си, без да ни интересува реалното и абсолютно точно въртене, защото в него може да има някаква разлика спрямо вчера. Остава въпросът в кой сезон и при коя точно скорост на завъртане на земята е взета първоначално секундата, спрямо която са определили съответния брой осцилации и стандарт. Можело е да вземат секунда като част от по-бързо завъртане на земята, а можело е да вземат и секунда от въртенето й в друг сезон. А може да са избрали и средно аритметично. Въпросът е, че стандартът сам по себе си няма особено значение, той има смисъл спрямо реалното въртене на земята, от което е извлечен. Същевременно той се оказва абстрактен, защото не отразява абсолютно точно това въртене във всеки един негов момент. (От друга страна, свързали сме стойността на секундата със скоростта на светлината. Така една секунда е точно определено време, за което светлината може да измине съответното разстояние. Но докато ние интуитивно не можем да възприемем скоростта на светлината, нито разстояние от порядъка на 300 000 км., можем да имаме усета за денонощие, час и минута. Също така, дистанцията на Планк, независимо от нейните изключително малки размери, не гарантира минималния възможен интервал в Реалността. Планк се е опитал да измисли естествени величини, които да не произтичат от някакви наши земни представи, критерии или субективни мерки, а да са обвързани с обективно съществуващи в света непроменящи се физични закони, сили и стойности. Някои от неговите величини са много малки, а други са много големи като стойности. Дистанцията на Планк, която е от микроскопичните величини и наистина е изключително малка стойност, произтича от съотношение между скоростта на светлината, гравитационната константа и константата на Планк, като гравитационната константа е свързана с отношението между масите на две тела и разстоянието между тях, от което се определя силата на гравитационното привличане, а константата на Планк е свързана с отношението между енергията и честотата на електромагнитната вълна. Така дистанцията на Планк се явява определена от реално съществуващи във Вселената сили и константи и може да се използва едновременно и от нас и от някоя извънземна цивилизация. Но това въобще не означава, че тази дистанция е равносилна на размера или на протяжността на минималният възможен елемент в структурата на пространството, т.е., че тя е най-малката възможна дистанция в Реалността. Друг е въпросът, че тя е толкова малка, че на тази граница физиците са абдикирали от възможността да опознават пространството и явленията и са постановили, че от там нататък е светът на квантовата механика, в който понятието за пространство губи смисъл и т.н. Дължината на Планк е 10 на минус 20 степен пъти от диаметъра на протона, т.е. тя е една сто милиардна милиардна част от диаметъра на протона (100 000 000 000 000 000 000). Всъщност, до какви ли частици бихме могли да достигнем в структурата на материята, ако можехме да разделим протона на сто милиарда милиарда части? И все пак, смятаме, че това не е минималната възможна протяжност на дистанция, тъй като няма причина да смятаме, че начинът по който се стига до формулирането на тази дължина води до минималния възможен елемент в структурата на пространството, или просто до минималната възможна протяжност. - 11.03.2013 ). Целият разговор е с цел да се покаже, че нито цезиевите часовници, нито планковото време и дължина изразяват най-малките измерения, и че между планковите стойности и основната структура на реалността има вероятно множество нива, но при всички случаи има разлика. - 22.11.2012/
/При голямото разнообразие на възприетите градивни елементи и фактори на най-ниските изследвани нива в науката - частици, кварки, лептони предполагаеми гравитони, полета, стойности на електромагнитни вълни, както и разнообразие от концепции и теории, изразени в ясни строги математически формули, теории, идеи за струни, мембрани и пр., между които обаче няма съзвучие и които не могат да бъдат обединени в една обща теория, описана със строги ясни точни математически формули - при това голямо разнообразие на научни дадености и постановки в съвременната наука, въоръжена със сложен математически апарат и прецизни технологии и инструменти, както и добре обосновани научни методики, очевидно няма да бъде постигната яснота и няма да бъде намерен ключ към обединяването на всички тези елементи и фактори в едно цяло, оставайки на това равнище. Очевидно това равнище, макар и последно ниво за съвременните ни възможности, научни, технологични, познавателни, не дава възможност за създаване на представа за основите на реалността. Очевидно това не е равнището на основната структура, от която започва всичко или която съдържа ключ към сегменти на реалността, които са невидими за нас.
Едва ли може да се изясни картината изхождайки от съпоставянето на елементите на това равнище, до което науката е стигнала и което в различните му аспекти е облекла с математически формули и знаци. Съпоставянето на известните елементи създава известна представа за мащабите, но може да създаде погрешна представа, че тези елементи са близо до базовата структура.
Логическо-умозрителното търсене на постройката в основите на Реалността, предполага генерални постановки:
в основата на всяко нещо е процесът и съответната трансформация;
времевият отрязък е израз на трансформацията;
времето като отделна физична даденост не съществува, съществува само настоящ миг, който преминава в следващ в хода на трансформацията;
има универсално синхронизиране на настоящия миг в рамките на общия процес в многообразието на неговите аспекти;
пространството има структура; тя съдържа минимални елементи, които предопределят минималните елементи в движението на телата, вкл. елементите на тяхната вибрация...
базовият елемент вибрира, неговата вибрация е с определена траектория, тя се разделя на елементи, минималният елемент в траекторията изразява минималната дистанция и съответно минималния времеви отрязък;
пространството, движението и времето не са делими до безкрайност, имат структура с минимални елементи;
хипотезата за безкрайна делимост предполага друг подход;
- 22.11.2012/
(Има още два елемента:
- От една страна еталонът за секунда е извлечен от, съпоставен към продължителността на въртене на земята около нейната ос. Еталонът е приравнен към определен постоянен стандарт, определян чрез атомен (кварцово-атомен) часовник. Доколкото е извлечен като част от продължителността на завъртането на земята около оста й, бихме искали да го приемаме като точен израз на тази част. Но доколко съответства, при положение, че времетраенето на завъртането на земята около нейната ос се променя? Дори ако е извлечен като средно аритметично за определен период, през който сравнително точно са измервали времетраенето на всяко завъртане, при положение, че промените в скоростта на въртене не се считат точно фиксирани по определен закон в рамките на годината и през годините, а следват своя логика на малки отклонения, този еталон няма вероятно никога да е в съвсем точно съответствие с физическата величина - съответната част от времетраенето на завъртането около оста на земята - физическата секунда, която е неговият прототип. Т.е. еталонът се превръща в една абстрактна величина, не съответстваща точно във всеки момент на физическата величина, от която произтича. Така че, когато се говори с колко секунди избързва или изостава кварцовият часовник, или часовникът с махало, това избързване или изоставане е фактически спрямо съответното отчитане по еталона, а не спрямо периода на завъртане на земята около нейната ос, т.е. избързването или изоставането, отчитано със съответната точност в секунди за определено време, не е спрямо реалното време на земята, а спрямо съответния кварцово-атомен механизъм, в който следва ритъмът на базата на избрания еталон за секунда. Остава ни да приемем, че ходът на времето на земята не се определя всъщност точно от периода на нейното завъртане около оста й, а се определя от абстрактния постоянен период от съответен брой събития (секунди), по определения еталон, случващи се в кварцово-атомния часовник. Звучи като някакво абстрактно абсолютно време, характерно за земята, което е различно от времето, определяно на базата на нейното въртене около оста й. В случая трябва да приемем, че атомния часовник определя точния ход на времето, а въртенето на земята с неговите промени се вмества в рамките на този ритъм на атомния часовник, т.е. има определен ритъм на хода на времето на земята, като същевременно нейното въртене малко избързва или изостава спрямо този ритъм. Макар да сме определили, че секундата е една 60 час от минутата, която е една 60 част от часа, който е една двадесет и четвърта част от завъртането на земята около нейната ос, всъщност се явява някакво друго постоянно време, което се приема за по-съответстващо за истинския ход на времето на земята. Същевременно, самият кварцово-атомен часовник допуска отклонение, макар и за сравнително голям период от време. За човешкия живот този период е голям, но в контекста на малките деления на времетраенето, на равнището на стойностите на Планк, а и на равнищата от по-низш порядък, отклоненията стават важни. Защо? Ако приемаме, че точен ритъм на времето на земята се определя от кварцово-атомния часовник, а не от физическото действие на нейното въртене, би било добре да имаме точност на хода на времето да най-ниския порядък на времевите интервали. Тогава в контекста на този ритъм се вместват периодите на въртене с техните промени. На практика, и в двата начина на отчитане на хода на времето на земята, на нивото на много малките времеви интервали, има промени, отклонения и неточности. Не можем да постигнем синхронизиране на ритъма на хода на времето на атомния часовник с ритъма на хода на времето на въртенето на земята. Разбира се, въртенето на земята не определя хода на времето на земята, доколкото ние сме решили, че той се определя от атомния часовник. Излиза, че абсолютното постоянното точното време (за Земята) е това, което се определя от атомния часовник.
- Същевременно, както развих въпроса в един друг текст, според теорията на относителността, не само скорости близки до тази на светлината, но всички скорости влияят върху хода на времето и съответно върху протяжността на пространството. Така че, ако теорията на относителността е вярна, всяка една промяна в скоростта в дадена точка на даден обект, води до промяна в хода на времето, т.е. до различен ритъм на времето. И ако отново слезем до нивото на малките времеви интервали, при които всяка една промяна, макар и изглеждаща ни незначителна в нашия мащаб, може да се окаже съществена и водеща до разминаване в ритъма на хода на времето с всички възникващи въпроси.
В този смисъл, доколкото скоростта на един обект, както и на една точка от този обект е резултантна от скоростта ни всички движения на системи, в рамките на които обектът е позициониран, всеки обект се оказва с различен ритъм на хода на времето. Различията и отклоненията може да са наистина минимални и да имат значение по-скоро по отношение на базовата структура на пространството и движението, но да са неуловими за мащабите на земята дори и с най-съвършените атомни часовници. От една страна бихме могли да приемем, че, в контекста на горното, времето на земята е единно, доколкото резултантната скорост на всяка една точка на земята е еднаква. Но при промяна на скоростта на въртенето на земята около оста й резултантната скорост се променя. Според теорията на относителността, би следвало да има промяна и в хода на времето в този период и момент, колкото и незначителна за нашия мащаб да е, спрямо период и момент с друга скорост на въртене. Както стана на въпрос, макар и незначителна за нашия мащаб, тя се отразява в мащаба на малките измерения и тази промяна би могла да има отражение при мащабите на най-малките времеви интервали и ако разглеждаме евентуалната възможност за универсално синхронизиране на настоящия миг на нивото на минималния времеви интервал и последствията ако такова синхронизиране е неосъществимо за същността на времето на отделните обекти и на вселената като цяло.
От друга страна, ходът на времето в космоса, на някоя друга планета, на Марс, на Луната, на по-отдалечени планети, ще е различен, защото тяхната резултантна скорост ще е различна. Еталонът за секунда и точността на атомния часовник се отнася само за земята, отмерва времето на земята. Другите небесни тела имат свое време, друг ритъм, поставен там нашият часовник няма да е точен и ще се получи отклонение и диссинхрон. Времето на обектите извън земята има различен ход от времето на земята и навсякъде трябва да се сверяват часовниците. Дали живеем в една обединена реалност или в различни реалности - този въпрос се поставя в един друг текст със съответното заглавия. Но дори ако приемем, че в нашия мащаб става някакво преминаване между различните ритми в хода на времето, на мащаба на най-малките времеви измерения възниква въпросът за синхронизирането.
Всъщност, тук въпросът е друг - като се замислим... смяната на ритъма в хода на времето би могла да се установи ако имате друга отправна точка, външен еквивалент, чрез който да отчитате. Защото при положение, че атомният часовник е на земята и при едната и при другата резултантна скорост, вие просто няма да разберете, че ритъмът на хода на времето се е променил, часовникът също няма да отчете промяна, защото самите събития в часовника, отчитащи времето съответно ще забавят или ускорят своя ход. Същото би станало ако вие занесете атомния си часовник на Марс или на Плутон и живеете достатъчно дълго време там за да възникне евентуалната разлика в ритъма на хода на времето. Просто часовника ще отчита със забавен или ускорен ритъм на своите електрони и няма да установите разликата. За да може да се установи разликата трябва да сравнявате промените в хода на времето на земята или разликата в ритъма на хода на времето на Плутон по отношение на земята чрез друг атомен часовник разположен на друг обект, с който да сравнявате. 23.11.2012)
... Но в крайна сметка единицата секунда и нейните подразделения е интервал, нагоден към определена част от завъртането на земята около оста й. Всъщност същинският ни часовник е скоростта на въртене на земята около оста й. Ние разчитаме, че тази скорост е постоянна и че в нея няма промени. Предполагам, че е засичано съответствието на поредица завъртания с определената за едно завъртане стойност и е установена тази неизменност и повторяемост с възможно най-голяма точност, използвайки съответна технология. Въпреки това и тази точност има граница. Т.е. ние смятаме, че определяме точно скоростта на светлината, използвайки времеви интервал извлечен от скоростта на въртенето на земята. Съответно - такава е и скоростта на фотона. Планк е направил изчисления и със своите формули може да посочи времето, необходимо на фотона да премине съответното разстояние. Разстоянието е наречено разстояние на Планк. А времето, за което то се преминава - време на Планк. Двете стойности са определени с цифри на степен с минусов знак - в случая с разстоянието спрямо мерна единица, възприета на земята като метър, сантиметър, милиметър, а при времето - спрямо секундата. Тук ако използваме начина на мислене на Адолф Грюнбаум в неговата велика книга "Философски проблеми на пространството и времето" ще кажем, че първо трябва да се изясни същността на мерните единици, начинът им на определяне, при какви условия се определят и с какви средства, доколко има конгруентност при налагането на мерната единица, за да бъде и нейната стойност абсолютно точна и пр.)
- Оспорва се идеята, че разстоянието на Планк е най-малкото възможно, което фотонът преминава, а по-точно, че разстоянието на Планк е най-малкото възможно разстояние в пространството и че времето на Планк, за което се изминава това разстояние, е съответно най-малката единица за времева протяжност.
Нека да си представим фотона и съответно разстоянието на Планк, което фотонът преминава. Искаме да покажем, че това разстояние не е най-малкото, при положение, че нито същността и граничните очертания на фотона не са изяснени, нито е въведена точна ясна идея за структура на пространството и нейни минимални елементи.
Фотонът - частица-пакет - има определени гранични очертания. След като го разграничаваме от вълната изхождаме от това, че той има определена форма и очертания. Същевременно две съседни разстояния на Планк са разделени от абстрактна линия-граница, да приемем, че тази линия е без измерение, но тя абстрактно съществува в точно определена позиция между двете конкретни разстояния на Планк. Фотонът се приближава към тази линия и в определен момент неговите очертания се докосват до нея. По същия начин при преминаването на тази линия очертанията на фотона се разделят с нея и той попада в съседното разстояние на Планк. За да се каже, че разстоянието на Планк е най-малкото възможно, което фотонът може да премине, значи че фотонът просто скача/прескача от едно разстояние на Планк в следващото, а не преминава плавно през пространството. Такова прескачане ни кара да мислим за своеобразна пространствена структура, каквато Планк не определя, обаче. При положение, че пространството и съответно движението- траекторията на движението (в случая на фотона)са делими до безкрайност, (т.е. нямат структура или отделни елементи, и никога не може да се стигне до краен най-малък елемент в тази структура), тогава интервалът, за който става преминаването на очертанията на фотона през линията между двете разстояния на Планк (още повече, че самите очертания на фотона не са абсолютно фиксирани, а вероятно той е същност в състояние на вибрация, което още повече усложнява нещата на това ниво - т.е. стигаме пак до отделните елементи във вибрационния комплекс, с които трябва да съизмерваме света на най-малкото) може да се дели до безкрайност и не може да се определи точно. Ако приемем тази идея за безкрайната делимост, трудно може да изясним същността на нещата. При обратния случай, че делимостта е крайна, стигаме до най-малък елемент във вибрационния комплекс на базовата частица, стигаме до най-малък елемент в структурата на пространството. Очевидно става въпрос за друга структура на много по-ниско равнище, отколкото е разстоянието на Планк, защото нейните най-малки елементи са съизмерими с елементите на вибрационния комплекс. Няма как фотонът, който е вибрационен комплекс и вибрира по определен начин да е съизмерим с най-малката клетка в структурата на пространството. Самите елементи в неговата вибрация изминават разстояния съответстващи не техните отделни форми на активност в хода на траекторията на вибрацията. Поради тези съображения, нито разстоянието на Планк е най-малкото разстояние в пространството. Дори ако фотонът прескача, защото се движи на някакво ниво на пространствената структура, което изглежда вероятно, дори ако това прескачане става на нивото на разстоянието на Планк, дори ако неговото разстояние обозначава мащаба на елементите на пространствената структура на това ниво, има много нива надолу, това не е най-малкото възможно разстояние, това не е най-малкият елемент в пространствената структура. - 22.11.2012 г./
Там, където става въпрос за вибрациите - свързването на хода на времето с интензитета на вибрациите, трябва да се поясни. По принцип и на първо място, не става въпрос за този вид вибрация, който води до повишаване или понижаване на температурата (макар че в допълнение към един от текстовете се включва и идеята за този вид вибрация в контекста на общата тематика - 13.11.2012). Очевидно е, че като повишиш температурата на един обект, той ще се разтопи или ще изгори, но с това няма да ускориш хода на времето му. (На пръв поглед, доколкото ние бихме били в състояние да регистрираме съответната промяна в ритъма на хода на времето, поради това, че вероятно би била незначителна, като се има предвид, че говорим за сравнително малък диапазон на температурни промени - 13.11.2012.) (И освен това, не сме се научили да регистрираме такива промени в ритъма на хода на времето - когато един часовник се разтопи и бъде дезинтегриран функционално, диапазонът на температурната промяна е сравнително малък, а не сме се научили на вкарваме атомни часовници в сърцевината на слънцето (или в друга високо нагрята зона) и да отчитаме по тях евентуална промяна на ритъма на времето. - 20.11.2012) Същото се отнася и за замразяването. Затова трябва да се изясни за каква вибрация става въпрос когато говорим за ускоряване или забавяне на хода на времето.
И доколко има връзка между този вид вибрация и вибрацията на молекулно (а дори и на атомно) ниво, която води до повишаване на температурата. И ако има връзка - каква е? А ако няма връзка - защо няма? (Не сме усвоили и метод за измерване на хода на времето в сърцевината на ядрения взрив. 20.11.2012)
Идеята тръгва от там, че всичко около нас представлява един процес. Вселената е една съвкупност от процеси и самата тя представлява като цяло един процес.
(Говорим за Вселената по принцип - за Вселената, за Мултивселената, дори тя да се състои от множество вселени - т.е. за Реалността. Възможно е в различни Вселени да има различно действащи физични закони, т.е. на базово равнище да има различно закодирани свойства, водещи до проявлението на различни сили, т.е. различни закони. Дори може да се окаже, че и в границите на нашата трудно обозрима за нашия разум необятна Вселена може да има зони с различно действащи закони, макар че идеята от която изхождаме е, че навсякъде действат едни и същи физични закони, които наблюдаваме и в нашия сектор. Но при всички случаи, остава валидно общото понятие, че всичко в Реалността представлява един процес или съвкупност от процеси, и в крайна сметка една постоянна трансформация. Трансформация на отделните елементи на цялото и едновременно с това на самото цяло, трансформации може би с отделен ритъм, но по определен начин съотнасящи се едни към други в контекста на една обща координатна система на трансформациите, която най-вероятно има отправна точка за сравнение и за идентифициране на точката на синхронизиране, въпреки идеята на Айнщайн, че времето и пространството са относителни и тяхната протяжност зависи от скоростта на обекта. Липсата на процес или на трансформация би означавала статичност, а такъв вид статичност какъвто се подразбира при такова положение би означавал всъщност липса на съществуване. Т.е. такава опция се обезсмисля. Според мен е безсмислена и постановката, че има стрела на времето. Да се говори за стрела на времето би означавало, че посоката би могла да има различни направления, т.е. че стрелата на времето би могла да се обърне или да е обратна и т.н. Ходът на времето не е свързан с някаква нарочна посока в една страна, която да се идентифицира с еди каква си стрела на времето, която би могла да обърне своята посока. Ходът на времето има само една единствена посока и ако се говори абстрактно за стрела на времето, то тази стрела може да има само една единствена посока. Това следва от разбирането, че събитията, действията, движенията, процесите, трансформациите - не са някакви същности, които се случват изолирани и изолирано от времето, сякаш те плуват в неговия поток и движението на този поток в една или в друга посока определя тяхното съществуване и случване. Събитията, действията, процесите имат в своята основа трансформацията и това, което ние наричаме движение - независимо в какъв мащаб, движението в своята основа започва от една вибрация, а тя има своите отделни елементи на своята траектория. Именно на тази трансформация е израз това, което ние наричаме време. Трансформацията има само една посока - от липсата на нейното случване към нейното случване, т.е. от причината към следствието. Има следствие, тъй като има причина. Във фантастиката и в научно-популярната литература обичаме да си играем с разменяне на местата на тези понятия и търсене на парадокси. Но в крайна сметка, това са само понятия, зад които се крият реални физични същности. За да има следствие, трябва да има причина, това е една случила се трансформация, един осъществен процес, една даденост се променя в друга даденост и причината за тази промяна е определено действие на определени физични сили, т.е. закони.
/Ако започнем да си играем с понятията причина и следствие за да търсим въображаеми парадокси във времето, и ако решим да доказваме, че в определена ситуация следствието ще започне да изпреварва причината, ние просто ще си правим една игра с понятия. Защото когато тази същност, която сме наричали следствие се окаже преди другата същност, която сме наричали причина, тогава просто онова, което сме наричали следствие ще е причина, а другото, което сме наричали причина ще е следствие. Получава се игра с понятия, а същностите остават. Може да кажете, че, независимо от смяната на наименованията на понятията, самите същности са разменили своите места, което се дължи на парадокс във времето или на промяна на неговата посока, на такава размяна по принцип е безсмислена, защото трябва да се обърнат обратно физичните сили и закони, действащи в нашата Вселена, както се споменава по-долу. В крайна сметка, ние сме се позабавлявали най-вече с идеята, че причината се оказва след следствието, но това няма смисъл, защото в същия този момент причината би приела наименованието следствие, а следствието - причина, при което положение отново причината ще поражда следствието, началото на трансформацията ще води до следващия етап в трансформацията. Иначе, що се отнася до евентуална размяна на местата на същностите - техните позиции са просто резултат от последователните прояви на физичните сили, чието действие ни е познато като физични закони. Няма как същностите да разменят места без промяна във физичните закони. Дори такава промяна да се осъществи, ние отново ще имаме процес и трансформация само с една посока, от причината към следствието. Този въпрос е засегнат и по-нататък./
В нашата Вселена сме приели, че те действат по един и същ начин. Във всеки случай така е в нашия наблюдаван от нас свят. Има само една възможност от едно състояние на неслучваща се трансформация (макар че такъв покой не съществува) да се премине към осъществяването на трансформацията. А времето е само изразът на тази трансформация. Времето не е поток, в който трансформацията плува и който я носи по течението си и евентуално може да обърне посоката си. Дори ако има друга Вселена, в която царуват друг вид физични закони, дори и те да са противоположни на нашите, и там времето няма да протича в обратна посока, няма да е с обърната стрела в сравнение с нашето, и там времето няма да тече в обратна на нашата посока.
/Просто там времето ще е израз на трансформации, случващи се в резултат и по силата на друг вид физични сили и закони. Процесите там може да се различават много от процесите в нашата Вселена, може да се различават дори до такава степен, че нашите две Вселени реално да не са в състояние нито да влязат в контакт нито да се срещнат в едно и също измерение, но това не означава, че времето там ще протича в обратна посока. Просто онази Вселена ще се намира в друго измерение, в друг сегмент на Реалността и пр., ще сме толкова различни, че може би ще сме взаимно изолирани. Поне дотогава, докато разумът не намери "проход" и през тази "преграда"./
И там ще има процес на трансформиране, независимо че ще е при действието на различни физични закони, и там процесът ще е от определено състояние към случването на съответната трансформация. В тази Вселена това ще е посоката на времето. Това ще е тяхната единствена стрела на времето. Може законите им да са различни, но това не означава, че тяхното време ще протича назад или в обратна посока в сравнение с нашето. Възможно е двете реалности да са несъвместими. Възможно е поради различния характер на законите да има разминаване между трансформациите в нашата и в онази друга вселена. Разминаването може дори да е такова, че нашите светове реално да не могат да влязат в никакъв контакт, дори ако предположим, че намерим Проход, свързващ двете ни Вселени. (Друг е въпросът как би бил преодолян конфликтът между различно действащите закони и сили на границата между двете Вселени в Прохода.) Но и нашето време и тяхното време ще си върви само напред, в една единствена посока, с една единствена стрела на времето. Обратният ход на времето, обръщането на стрелата на времето би означавало една счупена на парчета чаша на земята да започне да се събира и сглобява. Това няма как да стане, тъй като чашата се е счупила благодарение на трансформация, произтекла в резултат на действащите в нашия свят сили и физични закони. За да се сглоби чашата, силите в нашия свят трябва да обърнат своя знак и всичко трябва да започне да се случва по точно обратния начин. Първо това няма смисъл и няма защо да става. Именно затова ги наричаме сили и закони, защото те са закодирани в основата на нашата Реалност. На това се крепи постоянството в нашия свят. Не би могло да стане, защото тогава логиката на реалността губи смисъл. Чашата не би могла да се сглоби по друг начин защото това трябва да стане в пълно противоречие с действащата последователност на силите. Няма как чашата да се сглоби при положение, че физичните сили и закони в нашия свят останат същите. И доколкото именно тази трансформация е израз на времето, няма как то да се обърне в противоположната посока и да тръгне назад. В този смисъл понятието стрела на времето е безсмислено. Или другият пример - с живота на един човек, да се обърне стрелата на времето би означавало животът на възрастния човек да тръгне обратно докато той се превърне в бебе и в ембрион. Това трябва да става заедно с обратното случване на всички събития в неговия живот, заедно с присъствието в обратен ред на всички хора в живота му, те също трябва да се развиват в обратен ред, заедно с развитието в обратен ред на неговите мисли и т.н. Очевидно е, че това е пълен абсурд. Няма как това да стане при запазване на нашите физични закони и сили такива, каквито са. Всъщност, дори и да се променят на 180 градуса, малко трудно си представям как те биха въздействали за протичането на човешкия живот в обратен ред и особено за протичането в обратен ред на неговия мисловен и емоционален живот. Пълен абсурд е времето ви да тръгне с обратна посока, а вие да си оставате същия, или например вие дори да се подмладявате, но умът и мислите ви да остават същите, и обстановката около вас да не е повлияна, или пък само обстановката около вас да е повлияна и вие да се подмладявате, запазвайки същия ред на мисли... Много би било интересно да се опитаме да си представим протичане на мислите ни в обратен ход само в течение на един ден, или дори на един час. Какво би представлявала една мисъл в обратния ред на нейното осъществяване. Първо самата същност, съдържанието на мисълта се обезсмисля, вашият мозък не е просто един киноекран, на който виждате някакви движещи се фигури, т.е. наблюдавате събитията около вас, и в момента, в който мислите тръгват в обратна посока, просто се сменя посоката в която се движат фигурките. Това съвсем не е така. Сложната асоциативна верига на мислите, асоциациите, заключенията, потекла в обратен ред би загубила смисъл. Съзнателният процес би приключил. Няма да остане съзнателно зърно или "централа", която да привикне с обратния ход и в определен момент да започне просто с интерес да наблюдава обратното движение. Това няма да се получи. Друг е въпросът, че ако изхождаме от някои внушения на квантовата механика за алтернативността и случайността в избора на движението на частиците в най-малък порядък, ако това е вярно с реалността, тогава дори няма как обратният ред на мисловния процес да се възпроизведе точно, независимо какъв би бил резултатът, по причина на това, че процесите в структурата на мозъка вероятно биха били резултат в определена степен и на влияние на тази алтернативност и случайност в избора на квантово равнище и обратното възпроизвеждане не би могло да стане абсолютно точно, дори ако всички сили и закони в нашата Вселена се обърнат точно наопаки. - 20.11.2012)
Всяко нещо е в процес на някакво развитие. Процесът и развитието представляват трансформиране. Всяко трансформиране означава процес и съответно движение. Движението във всякакъв мащаб - от движението на галактиките и звездите, планетите, ветровете, реките, птиците, хората, до физиологичните, химическите процеси, химическите реакции, движенията, процесите и промените между молекулите, движението и промените в рамките на една молекула, в рамките на един атом, субатомните промени, движенията на квантово ниво. И така докато се стигне до най-малките измерения, до основите на структурата на реалността. Там се стига до евентуалния най-малък интервал от време, който е неделим (при опцията за делимост на интервала на времето, съответно на движението/вибрацията и съответно на структурата на пространството - 13.11.2012). (Делимост, но не безкрайна делимост. - 20.11.2012)
Идеята е за времето като израз на движението, както и за движението през структурата на пространството, делимо до отделни "кванти" (както движението/вибрацията, така и самата пространствена структура - 13.11.2012). Идеята е, че основополагащо е движението. Пространството има структура, макар и невидима за нас. Движението през пространствената структура (при нейното пресичане, както и в самите рамки на минималния елемент на пространствената структура - 13.11.2012) не е делимо до безкрайност. Самата пространствена структура не е делима до безкрайност. При деленето на протяжността на едно движение през пространствената структура се стига до минимална крайна величина. Минималната величина на протяжността на движението съответства на минималните елементи в пространствената структура. Минималният интервал време всъщност е израз на минималната величина на движението.(Въпросът е доколко минималният елемент в траекторията на вибрацията на базовия елемент съответства на минималния елемент на пространствената структура или се осъществява в неговите рамки и предполага допълнителни възможности в по-нататъшния ход по траекторията на вибрацията на базовия елемент. Разграничава се минималният елемент в траекторията на вибрацията, като израз на движението, от минималната величина на протяжност на движението, която предполага пресичане на пространствената структура - на "линиите" между съседни минимални елементи на пространствената структура при движението на минималния елемент в рамките на целия обект, движещ се през пространствената структура - 13.11.2012).
Ходът на времето на един обект представлява всъщност процеса на трансформациите, процеса на промените, който като се погледне в същността на този процес в крайна сметка стига до атомното ниво и до нивото на най-малките величини и структурата на пространството и на движението. Логиката е, че всички процеси от по-висок порядък се основават на процесите от по-нисш порядък, ако може така да се каже. Движенията на елементите от по-голям мащаб се провокират и импулсират от движението и процеса между елементите от по-малък мащаб. Затова стигаме до там да погледнем в основата на структурата на движението и пространството.
Ясно е, че на равнището на основата на структурата на движението и пространството, движението не е като движението, което възприемаме и осмисляме в нашия мащаб, а се изразява на относително по-висок порядък - във вибрация, на относително по-нисък порядък - в елементите на тази вибрация, а на относително още по-нисък порядък - в минималните елементи от траекторията на елементите на съответната вибрация, или за по-кратко - в елементите на траекторията на вибрацията. Става въпрос за минималния елемент в траекторията на вибрацията на "базовия елемент" - основната съставляваща частица, или струна, или свитък енергия (в зависимост от това, какво представлява най-малкият градивен елемент и коя теория би се оказала отразяваща истинно реалността, макар че човешкият разум вероятно никога няма да е в състояние да установи това със сигурност)./Редактирано на 13.11.2012/
Когато говорим за ускоряване или забавяне на хода на времето, си представяме ускоряването или забавянето на всички процеси. Но тук става въпрос за промяна на скоростта/интензивността на процесите в тяхната хармония, съгласно тяхната вътрешна логика. (А може би става въпрос на първо място, или най-вече, за интензивността на вибрацията на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура - за ритъма, с който се осъществява следването/последователността на минималните елементи в траекторията на вибрацията на "базовия елемент" в рамките на минималния елемент на пространствената структура - 13.11.2012). В случая не става дума за външно въздействие, с което се внася енергия, нарушаваща хармонията и разрушаваща връзките между елементите и водеща до изгаряне или разтопяване.
(Макар че разтопяването и изгарянето всъщност представляват една проста трансформация на обекта, смяна на състоянието му, промяна на химическия състав, едно вещество се видоизменя в друго. Ако за тази материя има промяна в ритъма на времето (която ние не сме в състояние да регистрираме), промяната на агрегатното или химическото състояние е второстепенна. Но ние искаме да имаме един хармонично балансиран обект - апарат или човек, който да промени хода на времето си без да бъде дезинтегриран или унищожен като обект с конкретната структура и функция. Т.е. евентуалните промени в ритъма на времето в съчетание с дезинтегриране на обекта губят смисъл от функционална гледна точка. Друг е въпросът, че при такава ситуация, всеки обект с различна температура би съществувал в различен ритъм на време, по същия начин както всеки обект с различна резултантна скорост се оказва в свой различен ритъм на време, независимо от това колко незабележими за нас са различията и каква е общата схема - една реалност или различни реалности... - 13.11.2012).
Става въпрос за ускоряване или забавяне на хода на процеса, такъв, какъвто би протекъл естествено, като се започне от най-ниското ниво, за което вече споменах. Променяйки интензитета на вибрацията на онова най-ниско ниво следва промяна на интензитета на целия последващ комплекс от процеси в тяхната логика и естественост, с тази разлика че времето се ускорява или забавя - скоростта на трансформацията се ускорява или забавя.(Всяко следващо равнище съдържа в себе си навсякъде промяната на ритъма, произтичащ от най-ниското равнище. 13.11.2012)
В контекста на теорията на Айнщайн, според която ритъмът на хода на времето се променя в зависимост от промяната на скоростта, с която се движи обектът), промяната на интензитета на вибрацията на това най-ниско ниво би могла да се обуславя от движението на обекта (и съответно на съставляващите го "базови елементи" - 13.11.2012) през пространствената структура. Тук става въпрос за движението на съставения обект през пространството, заедно, разбира се, с всичките съставляващи го елементи до най-малкия мащаб.
Тук се изхожда от идеята, че в нашата реалност може да се стигне до краен елемент в делимостта, т.е. че както пространството (съставляващите самата пространствена структура елементи), така и съставляващите елементи на изпълващата пространството материя, а така и движението/вибрацията (както вибрацията в рамките на елементите на пространствената структура, изразяваща същността на материята, така и вибрацията като елемент на движението, пресичащо през пространствената структура), и съответно - изразяващата ги протяжност на времето, могат да се делят до един определен момент, до определен краен минимален елемент, но не безкрайно. Защото ако приемем, че всички тези същности могат да се делят до безкрайност и никога да не се стигне до последна съставна част или последна мярка за протяжност, тогава ситуацията се променя. Тогава всичко би станало още по-сложно за осмисляне и обясняване. Всъщност, вероятно би станало напълно невъзможно да се обясни. /Редактирано на 13.11.2012/
И така, като говорим за движението на обекта през пространствената структура, което води до промяна в интензитета на вибрацията, виждаме следното:
- от една страна минималната съставна частица...
(изхождам от идеята, че кварки, лептони и пр. не са най-малки градивни частици, че те са съставни частици, че процесът на разделянето им може да продължи докато се стигне до най-малката съставна частица; същото може да се отнася и за фотона; дали най-накрая се стига до една стандартна най-малка частица, чиито свойства са закодирани с различни кодове за различни комбинации /в друг текст разсъждавам за съотношението най-малка частица-код-пространствена структура - 22.11.2012 г./, или са различни най-малки частици, със закодирани различни свойства, каква е тяхната същност като частица или просто като енергиен "пакет", дали това са просто "струни", дали са струни с една и съща форма, закодирани да вибрират по различен начин за различни свойства, или са "струни", закодирани да се явяват с различни форми и съответно да проявяват различни свойства... дали съществува един единствен вид и форма най-малка градивна частица, от която е съставено всичко и къде, как са поместени различните кодове, които да определят нейни различни свойства и по-нататъшно комбиниране за съставяне на Реалността - при всички случаи, става въпрос за минималната съставна и неделима повече частица - това е при положение, че приемем идеята, че реалността около нас - частици, пространство, движение и съответно време не са делими до безкрайност. Съответно идеята е и че разстоянието на Планк и времето на Планк не са най-малките величини. Мащабът на най-малката частица е обусловен от мащаба на най-малкия елемент в пространствената структура, в рамките на който се извършва траекторията на вибрацията на частицата. Ясно е, че това не е елементът на разстоянието на Планк, преминавано от фотона, тъй като самият фотон не е доказано, че е най-малката частица, а при положение, че го възприемем като израз на електромагнитната вълна, възниква въпросът за различните елементи във вибрацията, чрез която се изразява съществуването и движението на тази вълна, минимални елементи в траекторията на тази вибрация и тяхното отношение към преминаване на съответната дистанция в рамките на най-малкия елемент на пространствената структура - 21.11.2012 г.)
...извършва минималния елемент в своята вибрация в рамките на съответния елемент на пространствената структура, което се изразява в минималния времеви интервал - това събитие определя хода на времето. От начина, по който се осъществява това действие, се определя интензитета на цялостната вибрация и на последвалите процеси. (Тук някой веднага ще каже - ами принципа на неопределеността в квантовата механика? Отделно ще разсъждаваме за неопределеността, за гледната точка на "наблюдателя", както и за необходимостта от това "наблюдател" да определя какво се случва в реалността.)От интензитета на вибрацията се определя хода на времето, неговото ускоряване или забавяне;
- от друга страна, обектът се движи, а заедно с него и минималната съставна частица. Заедно с обекта, тя пресича структурата на пространството. Осъществявайки своята вибрация в рамките на съответния минимален елемент на пространствената структура, тя същевременно извършва вторично движение през тази пространствена структура заедно с целия обект. Всъщност обектът може да е съставен от няколко съставни частици, от атом, планета, галактика, няма значение... Когато това вторично движение е от порядък, който приближава скоростта на светлината, ефектите стават сериозни. Тогава ние говорим с чиста съвест за ефектите на относителността. Когато движението е със скорости от нашето ежедневие, ефектите са незабележими, макар и да си съществуват в общия комплекс на събитията. Когато движението е със скорости от друг много по-малък порядък, ефектите макар и от аналогичен незначителен мащаб, пак се явяват. Макар да не можем да ги регистрираме. И всичко около нас и в нас е един сложен комплекс на взаимни въздействия. Всяко движение, дори движението, което ние не можем да забележим, води до съответните ефекти, в съответствие с теорията на относителността. Разбира се, ако тя е вярна.
Тук важното беше да се изясни идеята за вибрацията и да не се обърква с други процеси, при които също има промяна във вибрацията на материята.
___ ___
Но... ако пространството няма структура и е напълно пусто, безструктурно и протяжността му може да се дели до безкрайност? Ако и движението и самият процес на вибриране на частиците може да се дели до безкрайност? Ако частицата може да се разцепва до безкрайност на по-малки съставни елементи? Ако в делението на тия същности никога не може да се стигне до краен минимален неделим елемент?
Ако всичко около нас може да се разделя до безкрайност, пространството е без никаква структура, движението в него може безкрайно да се разделя на все по-малки отсечки и протяжности? Тогава се губи и идеята за минималния неделим времеви интервал.
Ако времето не може да се разграничи до крайни неделими интервали, изразяващи съответния минимален елемент в процеса (в движението), защото самата протяжност (траекторията) на движението (вибрацията) може до безкрайност да се дели, без да се стигне никога до минимален неделим елемент, а това означава - ако времевите интервали могат да се делят до безкрайност, т.е. времето не може да се структурира и изрази в конкретна базисна единица (стойност)?
Ако при деленето на съставните елементи на материята се стига най-накрая не до минималната частица или струна (според теорията на струните), а просто до сноп енергия? И какво означава в този смисъл "енергия"? Какво е енергията и откъде идва? Енергията е тази, която импулсира вибрацията на струната (или частицата).
Дори ако последният градивен елемент е струна, нейната вибрация по определен начин се предизвиква от нещо - от енергията. Вибрацията е носител на енергията, чрез вибрацията се изразява енергията. Но всъщност енергията импулсира и предизвиква тази вибрация. Тогава... Какво представлява енергията? Откъде идва?
И ако деленето не свършва до частица или струна с едно или повече измерения? Може би тази струна е всъщност минималният пакет енергия? Но тогава защо и как струните вибрират по различен начин? Нали именно енергия трябва да предизвика тяхната вибрация.
(На друго място бях писал, че за да вибрират струните по различен начин, очевидно причината за една или друга форма трябва някъде по някакъв начин да е закодирана.)
И ако на някакъв етап от невъзможното търсене в микроскопичния свят на основната структура на материята се стига до своеобразен фокусиран пакет енергия? А ако се окаже, че и този пакет не може да бъде обособен като неделима единица и може да се разделя до безкрайност? Но нека да оставим сега енергията.
Да помислим само за това, какво би било положението ако пространството е без структура и движението е делимо до безкрайност. Съответно и времевият интервал, съответстващ на елемента движение, ще се дели до безкрайност.
Дали тогава времето няма да се окаже някаква абстрактна същност, която в безкрайното безструктурно пространство ще определя тиктакането на часовника на всяко нещо в реалността ни, и ще го променя в зависимост от неговата скорост на движение /както постановява теорията на относителността/? (Мистериозният поток, мистериозното измерение "време"?)
Но ако самото пространство е безструктурно, какво значение би имало движението и неговата скорост в това безструктурно пространство върху процесите и трансформациите на обекта, който се движи? Няма да има никакъв контакт, няма да има никакво взаимодействие с това пространство.
(Единственото взаимодействие би било взаимодействието между безбройните разпръснати във вселената обекти, между безбройните съставящи ги елементи. Би могло да е единствено тяхното гравитационно взаимодействие, или друг вид непознато все още взаимодействие. Би ли могло то да е замесено с влиянието на скоростта на обекта върху хода на неговото време? Ако пространството е безструктурно, остава гравитационното взаимодействие като причина за различието в хода на времето при различие на скоростта на движение, т.е. скоростта на относителното движение между обектите да е обвързана с влияние на гравитационното взаимодействие върху хода на процесите/трансформациите на обекта, т.е. върху интензитета на вибрацията, или върху хода на времето. Такава възможност изглежда още по-неясна отколкото ако влияе пресичането на пространствена структура. Макар че тук възникват въпросите за това, че, от една страна, гравитационните сили имат по-ограничен диапазон (макар че милиарди звезди са в гравитационния обхват на галактиката, но гравитационното привличане на една планета има определена граница, а гравитационната сила на атомно ниво е нищожна в сравнение с другите сили), и от друга страна, дори пространството да е безструктурно, не е ясно по какъв начин се предава гравитационното взаимодействие, гравитационното взаимодействие предполага също определено присъствие в това пространство, ако не е "структура", ще е друго.)
Ако пространството е безструктурно, но въпреки това при различните скорости на движение времето променя своя ход, няма ли да се окаже тази мистериозна същност "време", определяща тиктакането на часовника, някакъв поток, повлякъл всички нас, някаква субстанция, измерение, съществуващо отделно и само по себе си, което определя всичко, което се случва в реалността ни?
Такава идея звучи твърде смътно, абстрактно и не толкова правдоподобно. А и дали терминът е "структура на пространството" или субстанцията "време" всепроникваща навсякъде... първото изглежда по-логично. По-ясно е да идентифицираме времето с процесите и трансформациите, които се извършват с обекта, съответно с движението в него на всички нива. Нали в това е същността на времето - трансформация, промяна, т.е. процес, взаимодействия, движение.
Едно пространство, което няма структура. Протяжности, които колкото и да се разделят, винаги има възможност да се разделят отново. Движение на съставните елементи, което е делимо до безкрайност на все по-малки протяжности-елементи. И една мистериозна субстанция - времето, което се променя, разтяга, свива, забавя или ускорява - по-точно, всепроникваща същност, която влияе върху вибрацията и съответните процеси и трансформации на съставните частици и обектите. В зависимост от скоростта при движението на обекта, тази мистериозна субстанция се променя, по-точно тази същност променя интензитета на процесите на обекта...
Вариантът с безкрайната делимост изглежда по-малко убедителен. Времето представлява трансформиране, промяна, процес, взаимодействие, движение, вибрация, промяна в съвкупността на взаимодействащите си елементи. Разграничавайки процеса стигаме до малките му стойности и мерни единици. Процесите са резултат от определени свойства на елементите и съответни физични сили.
(На по-ниско равнище свойствата се определят от характера на вибрациите, а те от своя страна са импулсирани от енергията, в съответствие с определена кодировка. Как иначе ще обясним защо различните струни вибрират по различен начин (ако приемем теорията на струните), или частиците имат различни свойства, как и защо, кое ги кара да вибрират и как се определят различията на вибрацията, за да се проявят различните свойства и сили...)
Времето в неговите малки интервали е израз на съответните малки събития в хода на процеса-трансформацията-движението. По-правдоподобно изглежда самата вибрация да има минимален неделим елемент, така да се каже квант, неделима минимална стойност или форма, която да е израз всъщност на минималния неделим времеви интервал. Такава минимална стойност би могла да е обвързана и обусловена от определена структура на самото пространство.
Всъщност, ако пространството нямаше структура, как тогава то се изкривява под въздействието на гравитацията!? Нали Айнщайн обяснява как гравитацията на масивните обекти изкривява пространството около тях. Графично го изобразяваме с една мрежа от линии. Ако си представим, че всички обекти във Вселената имат гравитационно поле, полето на галактиката обхваща цялата галактика и изкривява пространството в този мащаб, вътре в него звездите изкривяват пространството в своите звездни системи, планетите - в планетарните си системи и т.н. Галактиките са под въздействието на гравитационно изкривяване, което обхваща периметъра на галактични купове. А и всяко по-малко тяло си има гравитационно поле, макар и незначително, включително нашите тела, а също и тялото на мравката, на микроба и на атома. Всичките тези изкривявания се наслагват едно върху друго, едно до друго, в една сложна комплексна картина, линиите на изкривяването си взаимодействат, взаимно подсилват или неутрализират, по малките изкривявания се наслагват върху по-големите т.н. - в резултат имаме една безкрайно сложно набраздена картина на изкривеното пространство в нашата Вселена (да не говорим за Реалността извън нея).
Интересно, как всичко това би могло да става без пространството да има съответна структура? Как би се изкривило без структура, как би се моделирало и оформяло взаимодействието между изкривяванията и пр. Освен ако приемем, че понятието изкривяване е само абстрактно, формално, че става дума не за изкривяване, а за някакви частици, които прелитат между обектите и ги обвързват... Частици, които прелитат в пределите на галактиката и обвързват стотиците милиарди звезди в нея? С каква скорост биха прелитали тези частици? Със скоростта на светлината ли? И нашето слънце в момента е обвързано от гравитационни частици прелетели от дълбините на галактиката до нас преди хиляди и милиони светлинни години? Т.е., ние сме гравитационно обвързани в пределите на галактиката по силата на въздействие, причинено преди милиони години?... Или да приемем, че частиците на гравитационното въздействие не са възпрепятствани от скоростта на светлината. От наша гледна точка може да изглежда, че пътуват дълго, милиони години, но в тяхната реалност, от тяхна гледна точка, също както и светлината, те пронизват вселената незабавно, за тях времето не съществува.
Вариантът с изкривеното пространство не изглежда ли доста по-правдоподобен? А изкривяването на пространството изглежда обяснимо при наличието на съответна структура, а не при безструктурно пространство.
30.10.2012
Ако от интензитета на вибрацията на "базовия елемент" се определя ритъма на хода на времето, и ако логично се очаква, че промяна на интензитетът на вибрацията на всеки елемент от по-низш порядък, ситуиран в друг елемент от следващ по-висш порядък, следва да въздейства и влияе за съответна промяна на интензитета на вибрацията на елемента от по-висшия порядък, и ако при повишаване на температурата на елементите от порядъка на атоми и молекули се променя съответно и тяхното състояние на вибрация, тогава остава въпросът - къде и защо се диференцира промяната на хода на времето от промяната на енергийното състояние и температурата на материята? Защо всяко внасяне на енергия и промяна на температурата не е свързано със съответна промяна в хода на времето? Защо и как би се разграничила вибрацията на базовия елемент в рамките на съответната минимална пространствена структура като определяща хода на времето на "базовия елемент" и на всички други структури, на които той се явява минимална съставна част. Възможно ли е по някакъв начин това да е свързано с ограниченията на вибрацията в рамките на мащаба на минималната пространствена структура и с източника на енергията, пораждаща този вид вибрация, който също би следвало да се определя и от съответно кодиране за определянето му? Защото ако на това ниво всички "базови елементи" вибрират по един и същи начин, тогава кодирането трябва да се задейства на друго равнище, за да се определят разликите между елементите, съставени от еднаквите "базови елементи". И от друга страна, няма как по друг начин да се определя ритъм на хода на времето, негова промяна, ускоряване или забавяне, освен ако потърсим трансформациите в основата на нещата и съответно на материята, т.е. ритъма на тези трансформации и неговата промяна. Алтернативната възможност е реалността да плува в някакъв поток, океан, субстанция, измерение, наречено "време", което да има своеобразен характер и да определя хода на събитията по различен начин. Но това изглежда твърде мистично и, според мен, по-малко правдоподобно отколкото ходът на времето да е израз и да се определя от ритъма на трансформациите на базово равнище и от неговата промяна в зависимост от определени обстоятелства и въздействия. Ако се приеме версията за потока/"океан"/измерение "Време", тогава възниква въпросът каква би била разликата между него и нещо подобно на етер или абсолютна пространствено-времева същност, проникнала навсякъде и определяща локално различния си ритъм - твърде мистично, абстрактно и неясно, звучи почти като Божествена същност, мистериозен поток, който е повлякъл всичко съществуващо и променя ритъма си в един или в друг случай, т.е. самият този поток променя ритъма на трансформациите на материята, променя ритъма на вибрациите и на движенията? Какъв е този поток, тази субстанция или това измерение? И защо трябва да допускаме, че съществува такава същност, която определя хода на трансформациите вместо да приемем обратната логика - че ритъмът на трансформациите се променя от определени обстоятелства и че времето е всъщност само негов израз, негово изразяване, минималната времева отсечка всъщност е тази, която съответства на минималната възможна трансформация. Но ако няма минимални стойности и всичко се дели до безкрайност, тогава Господ да е на помощ на учените - те никога няма да са в състояние да проникнат със сигурност до истината за Реалността.
07.11.2012
Размишлявах за това, защо изхождах от позицията, че между ритъма в хода на времето и промяната на температурата няма връзка. Опитът ни показва, че при температурни промени в диапазона на допустимото и приемливото за нашето биологично съществуване, на които ние сме свидетели, няма видимо въздействие върху хода на времето, така както го отчитат нашите часовници - механични, електронни. Но тези промени са в малък диапазон, промените са сравнително незначителни.
Връзката с промяната на температурата е в контекста на промяната на интензитета на вибрацията, доколкото свързвам интензивността на вибрацията на "базовия елемент" в рамките на минималния елемент на пространствената структура с ритъма на хода на времето, а за вибрациите на структурите на по-високо равнище беше казано, че са свързани с температурата на обекта, но не и с промени в хода на времето.
Но какво би станало ако поставим нашия часовник в променена температура с по-голяма разлика. Какво би станало ако го поставим в много по-гореща или в много по-студена среда. В първия случай, той би се разтопил или изгорял, а във втория - би замръзнал, и вероятно би се счупил. Какво се случва като замръзне - триенето между зъбните колелца ще се увеличи, може би и самата пружина ще промени свойствата си, може би и ще се счупи при някой удар или сътресение. Ако се увеличи триенето в резултат на скреж или нещо подобно, може движението на зъбните колелца да се забави, но причината ще е чисто механична. Може и да спре поради блокиране - също механична причина, която не е свързана със самия ритъм на времето. Може да се променят качествата на пружината и тя да се счупи или да се промени нейното въздействие върху движението на зъбните колелца. Като цяло, получава се промяна във функционирането на часовника, но причините са сякаш "външни", механични, конструктивни, а не вътрешни - свързани с промяната на вибрацията на молекулите и съответна промяна на хода на времето. Освен това, промяната вероятно няма да е постепенна и плавна, а до определен момент часовникът ще си функционира както при нормална температура и от определен момент нататък ще започне промяната и блокирането. При другия случай - нагорещяване - свойствата също ще се променят и часовникът ще се разтопи или изгори. При случая със замръзването, часовникът спира, при случая с нагорещяването, часовникът изчезва.
Но какъв ще е ефектът, ако в променлива температурна среда с голям диапазон бъде поставен електронен или атомен часовник? При много гореща среда електронният часовник ще изгори, както и механичният. При много гореща среда и атомният часовник ще бъде деструктиран и ще престане да изпълнява своето предназначение. На практика, при тази среда не остава начин ние да отчитаме времето като наблюдатели, можем само да си представяме как времето протича на основата на наши теоретични познания за процесите, които се развиват в атомните ядра. Какво става ако поставим електронен или атомен часовник при много ниска температура, например в космическа среда при абсолютна нула. Електронният часовник, който се нуждае от енергия, в определен момент ще остане без енергия, ще изстине и ще загасне. Ще спре времето при него. Ще се намали до минимум интензитета на вибрация на молекулите и атомите, които го съставят. Атомният часовник, поставен при много ниска температура, също може да се окаже в състояние неговите съставни елементи да се охладят и да деструктират, макар теоретично часовникът да може да е устроен по такъв начин, че енергията на атомния процес, чрез който се отчита ходът на времето, да захранва и самия часовник така, че абсолютният студ да не го деструктира. Но тогава се променя условието, тогава вече часовникът се оказва в друга, изкуствена среда, при която няма понижаване на температурата да часовника. Иначе, рано или късно температурата на атомния часовник ще падне, вибрацията на молекулите на елементите му ще намалее до минимум и теоретично ще стигне до там, те да замръзнат и може би да се дезинтегрират в безкрая. Часовникът няма да може да работи вечно при тази ниска температура, освен ако самият той не си създава чрез вторичен процес компенсиране на температурата, което променя условието.
Сега обаче възниква въпросът, че механичните часовници са изработени съвсем условно за да показват на хората някакъв еквивалент на процес от околната среда - в случая - на движението на земята около оста си и смяната на различните фази на денонощието. Само по себе си, ходът на времето всъщност се изразява с въртенето на земята, а не с движението на частите и стрелките на часовника. В случая, часовникът е един допълнителен изкуствен елемент, който само е нагласен, нагоден да показва някакъв еквивалент. Дори възниква въпросът, ако реалният ход на времето се промени, което се изрази в рязка и чувствителна промяна на скоростта, с която се върти земята(но не поради външно въздействие, като например удар на друго тяло, а поради промяна на в хода на времето), дали би се променил ритъмът, с който функционират досегашните ни часовници или той би останал същият. Да речем, че времето навсякъде около нас ускорява своя ход. Ще започнат ли стрелките на часовника да се движат по-бързо. Знаем, че пружинката в часовника създава напрежение, което така се разпределя от механичните чаркове, че отчита в определен ритъм. Същото става и когато движението е в резултат на електрическа сила от батерийка. Промяната на хода на времето би трябвало да въздейства върху структурата на пружинката, защото иначе конфигурацията на чарковете, които създават съответното механично напрежение и взаимодействие вътре в часовника ще си остане същата. Ако структурата на пружинката се промени в резултат от промяната на хода на времето, това означава да се промени взаимодействието в самия материал, да се промени материалът, т.е. да се промени взаимодействието между молекулите в състава на пружинката, което в крайна сметка е свързано с характера на вибрациите и съответно действащите сили. В противен случай, ако не се промени вибрацията на съставките на пружинката, няма как часовникът да тръгне с различен ритъм. Но ако механиката на часовника, неговите съставни чаркове, са така конструирани, че независимо от силата, с която действа пружината, движението на чарковете е моделирано по един и същ начин, как тогава от промяна на вибрациите в пружината (дори ако материалът й стане по-еластичен, повече зареден с механична енергия) би се променил ритъмът на зъбните колелца? На пръв поглед не би трябвало да има промяна. Що се отнася до действието на електронния/електрическия часовник, изглежда резултатът е същият. По отношение на атомния часовник - промяната на хода на времето, която би се изразила в реална промяна във въртенето на земята, би била свързана с промяна на всички процеси, съответно и със скоростта на атомния разпад. Атомният часовник ще отчита ускорено време, в съответствие с по-бързото въртене на земята. Всъщност, атомният часовник ще е бил предварително нагласен да отчита 24 часа за едно завъртане на земята и сега отново ще отчита 24 часа за едно завъртане, макар че това ще се случва за по-кратък период в сравнение с епохата преди промяната в хода на времето. Какво обаче става с механичния часовник (а сигурно и с електронния - може принципът на електронния часовник да не е чрез електричеството от батерийката да се движат механичните части, а да е създаден модел, при който електроните да отчитат в определен формат резултат за 24 часа; да речем, че се ускори ходът на времето, ускорява се интензитетът на вибрацията на електроните, вероятно би се ускорило и отчитането на времето на екрана)? Механичният часовник ще продължи да функционира по същия начин както преди ускоряването на времето и за едно денонощие ще показва примерно не 24, а 18 часа. Т.е. на часовника ни времето ще започне да се отчита и да върви по-бавно. Това ще рече, че механичният и електрическият часовник не са устройства, които имат пряка връзка с хода на времето, те не отчитат самия ход на времето, а са устройства, нагласени по определен начин, синхронизирани с времетраенето на определен природен процес, които да ни показват еквивалентни стойности. Що се отнася до часовници, действащи на принципа на движението на електроните или на разпадането на атомните ядра, те видимо са пряко свързани с хода на времето и ни го показват. Тяхното действие е свързано с интензитета на процеси и трансформации на ниво електрони и атомни ядра, т.е. с други думи - с интензитета на вибрациите на елементите.
Ставаше въпрос за промяната на температурата и дали тя е свързана с ритъма на времето. Защо интензитета на вибрацията на "базовия елемент" да е определящият хода на времето, а вибрацията на по-високо ниво, която се изразява с промяна на температурата, да не е свързана с ритъма на времето? Отново трябва да имаме предвид, че температурните промени в нашето ежедневие са в малък диапазон. Но ние сме правили космически апарати, които действат в космически студ и видимо при тях не се е променил ходът на времето, или поне ние не сме забелязали. Разбира се, тези апарати са били частично в контакт с космическия студ, доколкото са разполагали с енергиен източник, който е компенсирал ниската външна температура. За обвивката на тези апарати, в контакт с абсолютния студ, времето може и да е променило своя ход.
Ставаше въпрос, че в различни части на пространството, в които обектите може да се движат с различни скорости, ходът на времето се оказва различен, дотам, че да си задаваме въпроса, дали това е една комплексна многолика реалност, в която в различните сегменти и елементи времето си има собствен ход, т.е. изразява процеси и трансформации с различен ритъм, или това са различни реалности, всяка за себе си, в сложен контакт и преливане помежду си. Същото може да се отнася и за различните температури, т.е. за обектите, които се намират в различно температурно състояние. Основната цел на това предложение е да се направи цялостна връзка между ритъма на хода на времето и интензитета на вибрациите.
Няма значение дали ще поставим механичен часовник в много студена среда или ще го хвърлим в сърцето на звездата, механичният часовник не е пряк израз на хода на времето. Но ако поставим атомния часовник в по-ниска температура или в по-висока? Очевидно е че при малки разлики, няма да забележим промяна, а може би ще има промяна, но няма да можем да я регистрираме, по същия начин както промяната в хода на времето при малки скорости е незначителна и за нас е неуловима. При големи разлики - абсолютен студ и висока температура преди фазата на дезинтегриране? Ще се промени ли функционирането на атомния часовник? Може би промяната следва да се разглежда като функционално разпадане на инструмента когато енергийно се изчерпи в студ или при функционално разстройване при висока температура. Но ако се абстрахираме от структурата на атомния часовник и си представим, че той действа на принципа на процеса на атомен разпад, в рамките на който се отчитат определени периоди, които ние свързваме с денонощието, часовете, секундите... Пряката връзка с времето е връзката с един постоянен физичен процес на атомното разпадане. Процес, който ние смятаме, че е фиксиран и не се променя. Но ако температурата на този атом стане абсолютна нула или ако се вдигне до високи стойности? Ще има ли промяна в процесите на атомния разпад. При първия случай приемаме, че вибрациите на елементите на атома трябва да намалят многократно своя интензитет, а при втория случай, че атомът ще увеличи многократно интензитета на своите вибрации. Въпросът е, дали в първия случай ще стигнем до изчерпване на енергията на този атом, или силата на атомното ядро ще продължи да го захранва до безкрайност, независимо, че околният студ ще я изсмуква, а във втория случай - дали увеличеният интензитет на вибрация на атома ще се отразява и на процеса на неговия разпад, чрез който се отчита времето. (Предполага се, че разпадът може да е свързан със съвместното наличие на повече от един атом, но ние опростяваме случая за яснота.) В такъв случай, защо да казваме, че промяната в температурата не е свързана с промяна в хода на времето. Просто в диапазона на нашите температурни промени, разликата е неуловима. А по същество, ходът на времето се определя от вибрацията на базовия елемент. Какъв е порядъкът в промените в интензитета на вибрацията на базовия елемент за да има чувствителна промяна в ритъма на хода на времето?
09.11.2012
*** ***
23.11.2012
© Copyright: Евгени Алексиев, 2012
Свидетельство о публикации №112103004100
23. 11. 2012
Интензитет на вибрацията и ходът на времето
© Copyright: Евгени Алексиев, 2012
Свидетельство о публикации №112103004100
Свидетельство о публикации №112103004100
Рецензии
Интересно, задълбочено, подтиква към размисли.
Благодаря, Евгени.
Успехи и усмивки!
Красимир
Красимир Георгиев 09.10.2013 00:12 • Заявить о нарушении
Благодаря, Евгени.
Успехи и усмивки!
Красимир
Красимир Георгиев 09.10.2013 00:12 • Заявить о нарушении
Бих искал скоро да намеря време и съответно състояние на духа и на мисълта, за да продължа работата по текста. Благодаря за отзива. Поздрави! Евгени
Евгени Алексиев 24.10.2013 12:14 Заявить о нарушении
Евгени Алексиев 24.10.2013 12:14 Заявить о нарушении
http://theoryandpractice.ru/videos/1422-v-nachale-bylo-nichto-kak-voznikla-vselennaya-i-kakoe-budushchee-nas-ozhidaet
Евгени Алексиев 30.06.2021 02:13 Заявить о нарушении
Евгени Алексиев 30.06.2021 02:13 Заявить о нарушении
На это произведение написаны 2 рецензии, здесь отображается последняя, остальные - в полном списке.