Когато стават чудеса - 1971-76

        Когато стават чудеса
        Научно-фантастичен разказ

        Времето задава на физиците хиляди въпроси. Те даже не знаят какво представлява то.Едни го оприличават със спирала, други мислят, че всеки негов миг е отделен свят, че минутите, часовете, годините са сложни взаимодействия между безбройните паралелни светове, че движението във времето не е нищо друго освен преминаване от един свят в друг.
        И понякога се случва така, че човек се връща в миналото или попада в бъдещето…
        Плъзгал се по заснежения наклон, имал чувството, че лети като стрела над бялото поле. Скоростта го опивала.
        После се сгърчил от болка. Настръхнал. Лежал на мека, безкрайна трева, под слънцето.
        Запълзял внимателно нагоре.
        И вятърът отново напълнил очите му със сняг.
__  __  __

        Когато дойде на себе си, когато отново се върна към земното, реалното, забеляза Физика. Приятелят му пушеше спокойно, долиташе музика, небето зад остъклената стена пак бе оловносиво.
        - Що за дяволщина беше това? – все още задъхан, Марин отправи поглед към Физика. – Ама че приятелски сюрприз. Няма що, за теб хипнозата вече е изкуство.
        После, вече поуспокоен, добави:
        - Знаеш, че нямам афинитет към силните изживявания. Поне би трябвало да ме предупредиш. Не, никога не бих приел ролята на опитно зайче…
        Две чаши гъсто кафе. Пороен дъжд. И Физика!
        - Мислил ли си за времето? – каза рязко той.
        - Времето? Не съм по тази част.
        - И все пак, помисли. Какво е мнението ти за машината на времето?
        Марин се усмихна:
        - Мислиш, че не съм чел фантастични романи? Сяда човек значи в Нещо, това Нещо непременно трябва да бъде с главна буква, защото все още никой, дори фантастите, не знаят що за изобретение ще да е, сяда той и… открива, че вече не е жител на същата епоха, същото време, същата галактика дори… Предлог за творчество при писателите, но когато един учен се занимава с такъв проблем – чиста загуба на време!
        - Тоест, казваш…
        - … че е глупаво дори да се мисли за това. Машина на времето не може да съществува.
        - Разприказва се… - някак тържествен беше този ден Физика, уверен. – Може би ще споменеш нещо и за парадоксите, за неизбежните аномалии на времето при едно такова преместване в него? Изненадва ме не друго, твърдостта на убеждението ти. А доколкото те познавам като приятел, никога не си имал афинитет към силните изживявания и към категоричните мнения.
__  __  __

        Когато Мария влезе в стаята, Марин се изплаши не на шега. Може би отново опитите на Физика, може би отново хипноза? Та само преди два дни той, Марин, бе сложил цветя на гроба й…
        - Къде сме? – попита Мария. – Нали замина за Бдин. Нима си прекъснал командировката?
        Мълчеше. Какво можеше да отговори. Като се върна от командировката си в Бдин, нещастието с Мария вече беше станало.
        - Къде сме? – отново чу гласа й. Ако не беше този глас, любимият, истинският, може би щеше да си повярва, че е халюцинация, мираж…
__  __  __

        - Не! Аз няма да се върна, не искам, не мога да се върна! – задъхваше се Марин.
        - Не бъди глупав – възразяваше Физика. – При най-добрия случай ще ти се наложи отново да изживееш катастрофата и смъртта й. Ти ще се върнеш… Ако искаш да живееш. Защото всеки е човек на своето време!
        - Знам, че не си така жесток, за какъвто искаш да минеш. Учените винаги са били ексцентрици – заплака Марин. – И все пак, ще опитам!
__  __  __

        Мария се завърна от небитието. Светът беше развълнуван от събитието, светът беше във възторг. Не означаваше ли откритието победа над смъртта – единствената и вечната.
        - Не! – каза Физика. – Това беше опит на бъдещето. Наречи успеха ни случайност, наречи го щастлива и невероятна случайност. Институтът ни работи почти половин век, а това е единственият случай, когато… Нужна е енергия. Огромно количество. И още нещо е нужно, какво – не зная. Но ние ще го открием!
__  __  __

        Нощта е тиха, приятна. Двамата стъпват внимателно по меката, безкрайна трева. И нищо не може да им отнеме щастието. Дори времето.


Разказът е публикуван в сп. „Родна реч”, бр. 6, 1975 г.