думите по теб...

Премълчаното  в мене заминало
                Вчера
там видях…В гладни за стъпки
                прагове
да занича по вятъра
от постелите
на едно ослепяло Очакване…

Как се свличаха…Сякаш
в следите по пясъка
всички вечерни думи за грях.
Аз не молех за прошка.
Не чаках помилване.
В мен събличаше дреха
Страха…

Бях прозорците слепи.
Неразбран.
И несрещнат.
В оцелелите покриви търсех дъжда.
После…с някаква снимка
(тъй бледа и нежна)
в мен потъна
и твойта ръка...

А стъклото се пръсна.
И в постелята скочи
оживялата сянка
от този ден.
Нещо страшно заключи
гласа на минутите.
За да бъда отново роден.

п.с.

Далечно, като оправдание за суша,
небето на октомври се снишава.
Не спирай да ме лъжеш,
че сме млади.
Зад този път- без синева, без памет…
Денят се гърчи в жълтите ливади –
с надежда мръкна, в буря се потули.
Далече от условности на думи…
така далече, мила. Зад телата…


От детство крия светлото петно за него.
В стената му нощта все още ражда.
Под лунна сянка спи денят.
В угасващия залез пали жаждата –
в око на птица да лети.
Или зад сламата на стряха
да търси в белите си дни,
как с нечий чужди свят е лягал…

Но тук са думите по теб.
Сами.
С телата им в метличина. И лято.
Далечни сини светове
в небе, докосващо водата…


Рецензии